вторник, 22 декември 2009 г.

Краят на Нулите

Умберто Еко подхвана удобната тема за Безкрайността на списъците и, ето, The Guardian, The Times, The Telegraph, всички предложиха свои списъци на книгите, които са белязали отиващата си декада, епохата на нулите...
Френският Figaro пък се е допитал до своите читатели: какво да запомним от началото на този 21-и век? и публикува куп списъци - романи, филми, пиеси и тн и тн...

Който има търпение - да разлисти и да устaнови скандалните липси...












[+/-] Show Full Post...

събота, 12 декември 2009 г.

Тулмин, Решер...

Стивън Тулмин (1922-2009) остава като един от малкото британски философи добили широка известност след втората световна война. Неговата ранна книга The Uses of Argument (1958) днес е станала класика за теорията на аргументирането. Славата му идва най-вече през седемдесетте години, когато той се занимава с философия на науката и предлага свой модел за описание/разбиране на научното развитие в Human Understanding: The Collective Use and Evolution of Concepts (1972); който доби някаква известност и у нас чрез превода на руски. Своевременно на български бяха преведени последните му две книги Космополис (1990) и Завръщане към разума (2001), но те сякаш остават далеч от онова, с което Тулмин се утвърдил като значимо име във философията от края на ХХв. А загадката, какво той е извлякал от ученето при Витгенщайн, се задълбочава.

Неузнаваемост от Никълас Решер (р. 1928) е малка книжка, стотина страници с едър шрифт. В тях обаче е изложена теория, чийто потенциал тепърва ще се изяснява[1]. Всички, дори само бегло, сме запознати с някаква "формална логика" и едва ли има някой, който да не се е сблъсквал с нейната неадекватност. Тя не успява да се справи с най-тривиалните житейски ситуации, онези в които с пренебрежение и лекота описваме "голямо и малко", "няколко", "доста" или "много", и прочие приблизителности. Парадигматичната форма на този вид съждения за формално-логическия подход е 'соритът': две-три зрънца пясък не са купчина, и прибавянето на още едно не прави купчина - разсъждавайки все така, следва да признаем, че никога няма да се получи купчина.
Известни са множество сходни и подобни конструкции, но логическият парадокс се оказва отстраним само с цената на неправдоподобност или пък привличането на нестандартни средства: многозначни, размити или лакунарни логики. Решер предлага едно оригинално решение: скитащи/vagrant предикати; така стандартната логика е спасена, макар с въвеждането на едно екзотично разбиране...
От фреге насетне престава да е парадоксална идеята, че има обстоятелства когато (пре)именoването влияе върху информативността и респ. истинността на съжденията. Разграничаването на Sinn und Bedeutung позволява да се разбере какво откритие е, че 'Веспер е Фосфор' или какво стои под античния парадокс/софизъм за 'покрития'[2]. 'Референциалната непрозрачност' е онова, с което се описва провалянето на синонимията. Скитащите предикати са от същия непрозрачен тип макар и още малко по-особени.
Оригиналната идея е, че категориалният апарат на мисленето/познанието понякога осуетява неговото конкретизиране: има никому неизвестни факти, но за тях не може да бъде даван пример -'някое число, което никога не е било упоменавано' или 'въпрос, който не е формулиран'. Ако помислим за потенциалната безкрайност, така като математици/логици я разбират, това изглежда познато - премахната е само даващата наглед наредба. Като предлага на такова предициране да се гледа като на 'скитащо' (vagrant) Решер посочва, че определяща за него е невъзможността то да се конкретизира, описанието да се замества с пример. Така е и в случаите, описвани приблизително или наричани 'смътни' (vague): за използваните при тях предикати има граница на приложимост, но тя не подлежи на специфициране. Известно е, че има число, което да задава броя песъчинки достатъчни за купчина, но то не подлежи на конкретизация.
Ситуацията, макар описвана различно, напомня за съвременната (микро)физика, но сякаш е била предугадена по-рано: "конфитюр утре и конфитюр вчера, но никога конфитюр днес" констатира Алиса [3].


[1]‘I had hoped my department would hire somebody in the history of philosophy,’ my friend lamented, ‘but my colleagues decided that we needed somebody who was contributing to the literature on vagueness.’
‘The literature on what?’ I asked.
‘Dick,’ he replied, exasperated, ‘you’re really out of it. You don’t realise: vagueness is huge.’ Rorty R., LRB
[2]egkekalummenos, коментиран след Евбулид
[3] 'The rule is, jam to-morrow and jam yesterday - but never jam to-day.'
'It must come sometimes to "jam to-day,"' Alice objected.
'No, it can't,' said the Queen.
Carroll L., Through the Looking Glass and What Alice Found There (1871), chap. 5.

И още:
Shapin S., on Toulmin's Return to Reason in LRB
Лозев А., за Плурализма на Решер в ЛВ

[+/-] Show Full Post...

четвъртък, 29 октомври 2009 г.

Есенни Книги '09

[under construction]

Клод Симон, Трамваят (2001), изд. Фама
Сам Савидж, Фирмин (2007), изд. Жанет 45
Patrick Modiano, Dans le café de la jeunesse perdue (2007), Gallimard
Marco Mincoff, Studies in English Renaissance Drama (Collected Papers) (2009), изд. СУ К.Охридски


Patrick Modiano, Dans le café de la jeunesse perdue По-амбициозен от обикновено, но и по-неравен, а така, на моменти - несравним. Препратките, които могат да пояснят нещо съвсем не са малко. Едно мото от Деборд дава тон: градска мистика на психогеографията. Паметта-и-местата са не само формата на мнемониката, но и на романното, поне у Модиано.



Сам Савидж, Фирмин
'Книжен плъх' е местен идиом, някъде по средата между Френското rat de bibliothèque, и английското bookworm. Ta, историята на Фирмин е буквално тази на един книжен плъх: закърмен с Finnegan's wake и отрасъл в магазин за книги от втора ръка. Научил се да свири на пиано (Гершуин и Коул Портър), киноман и политически некоректен - като своя автор. Пише книга, която започва така: това е най-тъжната история, която някога съм чувал. Той е мегаломан, разбира се.


Клод Симон, Трамваят
Трамваят пътува около час от единия край до другия, време колкото за книгата, в която изреченията са малко повече от броя на спирките, който така и не става известен, без това да има значение, тъй като те се отклоняват, избързват или изостават, за да покажат нищото, оставащо от един, от всеки, живот, и в същото време вероятно успяват да го изкупят като демонстрират неповторим стил, донесъл на Клод Симон нобеловата награда


...и чакайки един, може би, приличен Paul Auster


[under construction]



[+/-] Show Full Post...

четвъртък, 1 октомври 2009 г.

Безцветни мисли (за фотографията)


Квалифицирането на черно-бялата фотография с леко пренебрежителния епитет ‘естетска’ днес изразява една очевидност и изглежда напълно разбираемо. Замислянето над тeзи факти, както обикновено, поражда въпроси и колебания. Най-бързото обяснение вероятно би било препращане към естетическия минимализъм: less is more. Това е една наистина универсална естетическа платформа, от която се оправдават достатъчно много явления, определяни като ‘художествени’. Този минимализъм оспорва негласно една от максимите на здравия разум, закрепена в твърдението ‘който може повече, може по-малко’. Разпознаването му идентифицира не само интенцията, така важна за конституиране на ‘изкуство’, но сочи и към другото условие – владеене на умение, овладяното техне.
Една правдоподобна историческа реконструкция свързва именно появата на фотографията, черно-бяла разбира се, с отстъплението от реализъм и фигуралност. А когато техниката на цветното снимане действително е овладяна, това не засяга друг елемент от културалното поле. Така би могло и да се предположи, че не само ретроспективно черно-бяла фотография изглежда някакси по-артистична, а тя е такава по начало. Появата на фотографията в масовото съзнание е била приравнявана със смъртта на живописта. Това е разпознаване на един жест: жертването на цветовете за сметка на прецизната форма и усилената експресия на структурирането - именно от него сякаш идва усещането за майсторска преднамереност, каквато при цветното снимане липсва. Обръщането на слабостта в сила е още по-иронично, доколкото тогава реално жест няма, а има само неволно техническо ограничение. Но така или иначе, паралелизмът при съотнасянето на цветното и черно-бялото към структуриращата опозиция природа/култура е достатъчно непосредствен.
В природата зрението еволюира в същия ред като техниката: от смътната перцепция на по-тъмно и по-светло към разграничаването на цветове и нюанси. Обясняването на цветовото зрение са позовава на физика, физиология и феноменология, а зад тяхното комбиниране ретроспективно се открояват идеи от няколко мисловни традиции: от тази, която различава светлината като lux и lumen, друга която приема първични и вторични качества и още една, която поделя медиациите на hot и cool.
За средновековните автори физиката идва след метафизиката и за тях разграничаването на същност и проявление е подразбиращо се. В случая към него предразполага и латинският език с двойката близки думи lux и lumen. Koнотациите им са твърде оплетени, както и схоластичните теории, но парадигмата е една: lux в слънцето, lumen във въздуха – за да бъде оцветено, всяко нещо трябва първо да бъде осветено. До това се свежда и приблизителната феноменолгия, която Гьоте лансира, а Шопенхауер допълнва и Витгенщайн коментира: всеки цвят видимо изсветлява до бяло и, обратно, потъмнява до черно. Съпътстващото теоретизиране изтъква, че светлината е обективният феномен, а цветовете са прост епифеномен на възприятието. Такова разбиране сякаш чудесно се съгласува и с междувременно приетия възглед за цветовете като вторични качества. Проблем обаче е подробно описаният експеримент по разлагане на ‘бялата’ светлина в разноцветен спектър, който век по-рано авторитетът на Нютон е утвърдил до статута на факт. Механицисткото обяснение е донякъде в напрежение с подялбата на качествата като първични и вторични, но може да се нагоди към словоупотребата лукс/лумен. За физиката днес нещата са ясни: на лице са различно интензивни потоци от фотони с разни енергии, което, при съответните разглеждания, дава обяснение за наблюдаваното. Така при недостатъчна осветеност рецепторите в ретината обработват единствено броя фотони, което се изживява като черно-бяло виждане в сумрак; при повече осветеност сработва и броенето на фотони в различни енергетични интервали, което пък се преживява като виждането на цвят. Тези два вида възприятие, които се появяват последователно в еволюцията, са съхранени и така оптимизирани у човека, че съзнанието за цвят е ‘естествено’. Техническият прогрес повтаря еволюцията, ала реализацията се предлага като алтернатива, с увереността, че по-късното е по-доброто. А то е и по-близо до непосредствено даденото - с което се очертава един културен парадокс: напредъкът да води обратно към природното.
Съвременната дигитална техника се рекламира със своята способност да възпроизвежда десетки хиляди цветове, макар различимите нюанси да са от порядъка на стотиците, а речникът предлага само няколко десетки имена. Неотдавнашни изследвания показват, че у някои хора диференциалните реакции са в четири, а не в три, енергетични интервала, което би трябвало да позволява виждане с още един ‘основен’ цвят. Подобен опит, разбираемо, е трудно представим, а, по всичко личи, и трудно споделим. Една бележита студия на Бърлин и Кей показа някаква универсална структура на цветовата лексика: езици, в които има имена за розово или оранжево, винаги имат думи за синьо и жълто, а те пък са предшествани от задължителната двойка предаваща светло и тъмно. Помни се и как Витгенщайн е ревизирал своята първа атомистична философия именно заради проблем с цветовете. С твърдението ‘това не е жълто’ реално се казва твърде малко, така че неговата употреба е по-скоро с емфаза върху соченото, а не за цвета (‘това не е жълто’). Простата бинарна логика остава в сила за монохроматизма и черно-бялото, разглеждани в релацията ‘по-светло’ (и конверсията ‘не по-тъмно’). Психическите процеси обаче протичат паралелно и с лекота подминават онова, което е трудност за еднолинейното разсъждение. Различаването на цветове е еволюционно преимущество и липсата на чувствителност към някой от основните цветове, далтонизмът, в натуралистка перспектива се счита за недъг. Така, умишленото пренебрегване на цветовете е неестествено, един отказ от информация, който може да се определи като незаинтересованост, - другото име на естетическата нагласа. Но пък виждането в сумрак е достатъчно сходно с черно белите снимки, за да смекчи едно грубо обвинение в изкуственост. Остава спорно и доколко липсващите цветове биват умствено възстановявани или пък обратно – игнорирани, когато присъствието им е неинформативно. Но в тази насока правдоподобно се предполага, че споменът и възприятието са в някакъв паралел с отсъствието и присъствието на цвят. Подобни психологистични разбирания са преформулирани в теорията на МакЛюън, според която черно-бялото е cool медия, т.е. позволяваща повече ‘участие’ отколкото съответния й hot вариант.
Още по-отвлечено би могло дори да се мисли, че предаването на цветовете единствено чрез тяхната черно-бяла стойност е механична абстракция или свего рода обобщение. И тогава, транспонирайки аристотеловия възглед за поезията като ‘по-философична’ от историята (Поет. 1451b), ще може да се изкаже същото за черно-бялото и цветното.
Както всяко говорене неизбежно е и реторика, така и фотографирането попада във една всеобща визуална реторичност. Дори без оглед на употребата, след появата на цветна фотография, изборът на черно-бялото вече демонстрира умисъл. Разликата между двете сега е много повече от следа на еволюиращата техника и нещо по-състоятелно от някакво лично предпочитание.


+за фотографията въобще


Бележки:
.Зюмтор пише: cпоред [неоплатоническата] традиция светлината/лукс по своя прицип и произход е нетелесна и структурираща, в своята действителност/лумен – протяжна и оцветена; Zumthor P., La Mesure du Monde, Paris, Seuil, 1993, p.385; ibid за парадигмата дадена от Никола Орем.
.Обикновено дистинкцията лукс/лумен се пренебрегва при превод и днес двете думи са останали единствено във фотометрията като имена на рзлични мерни единици.
.МакЛюън: всяка гореща медия позволява по-малко участие от хладната/ Any hot medium allows of less participation than a cool one; McLuhan M., Understanding Media, NY, McGraw Hill, 1964 (2003), p. 25
.Wittgenstein L., Remarks on Color. London-NY, Blackwell, 1978
.според едно обяснение, характерният колорит на Утрило, който тегне към черно-бялото, се дължал на това, че той е рисувал твърде често на лоша светлина
.Berlin B., Kay P., Basic Color Terms: Their Universality and Evolution. Berkeley, University of California Press, 1969
.Аристотел, Поетика 1451b; поезията е по-философична от историята, защото поезията изразява общото, а историята само особеното.
.европейската култура, от Ренесанса до наши дни, се старае да забравя, че древногръцките статуи са били оцветявани
.липсват данни дали разпределението между протестанти и католици е в някаква корелация с черно-бялото и цветното фотографиране.


[+/-] Show Full Post...

сряда, 8 юли 2009 г.

Летни Книги '09

след небивалия успех на миналогодишния пост:

Ленард Коен, Красиви неудачници (1966), изд. Парадокс
Жил Дельоз и Феликс Гатари, Кафка: за една малка литература (1975), изд. Сонм
Дон ДеЛило, Бял шум (1984) изд. Алтера
Камен Лозев, Ранният Витгенщайн: живот и философия (2009), авторско издание



Дон ДеЛило, Бял шум . Безупречна класика. Космополис (изд. Обсидиан, 2003) беше по-скоро една кода към Underworld, без контекст и доста далеч от върховото му постижение. Falling Man (2007) пък успя да се справи с деликатното упражнение на тема 9/11, което всички искаха да видят как ДеЛило ще изпълни.


Камен Лозев, Ранният Витгенщайн: живот и философия . Дали биографията на Нютон помага в разбирането на нютоновата механика или тази на Айнщайн - за релативистката теория? А биографията на Витгеншайн - за разгадаването на неговия Логико-Филососфски Трактат? Самата идея в 21в. да се тематизира живот-и-творчество е доста архаична, а когато творчеството е с обективистки претенции тя е направо нелепа. Защо и как Витгенщайн стига до там да счита, че е решил в обши линии основните проблеми на философията, това едва ли се прояснява чрез осведоменост за домакинските умения на баба му. Преразказът на биографията му, с поставяне на акценти и с намеци, позволява разбира се, всякакви внушения и тълкувания. 200 страници биография +100 страници коментари към Трактата и етиката +20 страници преводи от писма и дневници = едно авторско издание, което изглежда повече като дело на запален почитател, а не на професионалист. Така и книгата на Лозев се родее повече с журналистиката от Ръженът на Витгенщайн на Д. Едмъндс и Дж. Айдинау (изд. 41Т, 2007), отколкото с претенциите на Стефан Попов от Витгенщайн: Аналитика на мистическото (изд. Алтера, 2008), която собствено не би си заслужавала упоменаването.

Проблясъци в купчината тор - това е впечатлението от текста на Красиви неудачници; иначе би трябвало да се обясни, кой е Ленард Коен, че преди да бъде хипнотичният глас, Сюзан е била поема в сихосбирката на някакъв канадски поет, и после колко велики бяха неговите албуми от 60тe. За него собствено научавахме много повече от първия, автобиографичен, роман Тhе Favorite Game. Нищо от всичко това не предсказва трансгресиите и ексцесиите, на които той се отдава в Красиви неудачници. А днес те са по скоро тривиални, жест изживял своето време и който повече скрива отколкото разкрива демонстрираната другаде вещина.


Жил Дельоз и Феликс Гатари, Кафка: за една малка литература


Блъсниме-дръпнисе, книга-за-Кафка и книга-от-Дельоз, четима и непредвидима, толкова интриговаща, колкото и озадачаваща. Разбирането на единия или на другия е проблем и след четене оставя желание за още четене.

... и докато чакаме новия
Thomas Pynchon

[+/-] Show Full Post...

вторник, 27 януари 2009 г.

Лайбниц...

Ръкописното наследство оставено от Лайбниц е буквално необрозримо: то възлиза на близо 75 000 работи - трактати статии, писма, чернови, бележки и пр. текстове. Изправени през този огромен архив изследователи, издатели, читатели обикновено се залавят за един или друг момент обявявайки го за същественото. Така болшинството интерпретации волю неволю наблягат на една или друга идея и разработват един или друг "проблем у Лайбниц", положен като ключов - бил той за непрeкъснатостта, субстанцията, духа и пр. Ситуацията напомня добре известната притча за слепците, натъкнали се на слон: един обгърнал крака му и обявал, че е като дърво, друг държал опашката и настоявал, че е като лиана, трети опипвал хобота и твърдял, че е като змия, и т.н. Този разказ обаче предполага гледната точка на зрящия, а в случая с Лайбниц такъв реално (може би) няма. Хегел - този изчерпващо систематичен мислител - подхвърля, че "той собствено казано, нито е обгърнал с поглед, нито е разработил своята философия като цяло" и тук одобрително цитира едно по-ранно мнение, че "това е разпокъсана разработка на философията в писма". Но дори и частичните изследвания почти никога не пропускат да отбележат впечатляваща съгласуваност на изказваните по един или друг повод, в един или друг период, физически, теологически, метафизически и пр. възгледи. Може би тази лесно долавяна и неизчерпаема свързаност е онова, което прави творчеството на Лайбниц така привлекателно. Множество утвърдени мислители като Фойербах, Ръсел, Касирер, Решер или Сер са се изкушили да предложат свои тълкувания. Опитите за интегрално тълкуване обаче неминуемо се натъкват на все същото затруднение: при Лайбниц идеите са така свързани, че всяко линейно изложение остава прекъснати твърде много взаимовръзки. Стремежът философията му да бъде сведена до няколко принципа, от които да се пораждат всички останали твърдения, също остава неудоволотворен, доколкото така и няма консенсус кои принципи са водещи и кои са производни. Структурата на тази философия би могла да се оприличи с някаква мрежеста сфера или нещо топологически по-сложно като "бутилка на Клайн"; частичните интерпретации могат да чертаят по нея маршрути, затворени или не, по- амбициозните, разрязвайки я, да получават краен брой основни положения, от които да се извеждат последствия, а вече може да се мисли за хипертекста, който експлицитно ще позволява проследяването на идеите из разните области и при различните им деформации и проекции, указвайки на всяка стъпка съответните възможни преходи и връзки.
Може, разбира се, мисловността на Лайбниц да се подведе под някоя достатъчно обща рубрика, като остава да се посочат нейните специфични черти. Но и така уточняването не минава без трудности, тъй като в началото той - неизбежно - изглежда като картезианец, по-късно е хилозоист, а накарая на живота си твърди, че просто е искал да внесе малко систматичност в Платоновата философия: от механицизъм през анимизъм до спиритуализъм, възприемайки отвсякъде по нещо и стараейки са да съгласува всичко. Но в този привиден еклектизъм, домогващ се до абсолютния порядък, лесно може да бъде припознат онзи стил, който избуява след завършека на средновековието при т.нар. Ренесанс; колкото модерен, толкова и традиционен, продукт на своето време, което утвърждава и отрича, изкусително е Лайбниц да бъде привидян с характеристиката на барока. Действително, множество от чертите, типични за стила, присъстват конститутивно във неговата философия: отсъствието на симетрия, светлосенките, експресивността са респективно невъзможност на тъждествените, непрекъснатост и всеобща взаимосвързаност.
Една равносметка за творчеството на Лайбниц може да се окаже твърде нерадостна: той така и не написва своя магнум опус за универсалната наука и дори не оставя завършено изложение на собствената си философия; разработките в областта на логиката които, по всичко личи, биха повлияли развитието на тази дисциплина остават непубликувани и са оценени само ретроспективно; великото откритие на неговия живот - интегралното и диференциално смятане - се оказва направено още в предишното десетилетие от Нютон; емпиричните науки със своите резултати осезаемо подкопават убедителността на някои от неговите основни принципи (напр. тъждественост на различните частици съществено се използва в квантовата механика); полемиките, които отнемат основната част от времето и енергията му, в крайна сметка не постигат целта си: нито картезианството, нито британският емпиризъм биват сериозно засегнати от неговите критики. Мащабите на провала са съотносими с измеренията на начинанието и историческата участ по един друг начин затваря това необозримо дело в самото него. От Лайбниц сякаш остават две карикатури: едната, неволна, в систематизаторството на педантичния Волф и другата, злостна, в сатирата на Волтер.
Може ли тогава вниманието към това творчество да бъде оправдано с друго, освен с интерес, който по желание ще се определя като "академически" или "естетически" - едно споделяно влечение към непостижимото...








[+/-] Show Full Post...

сряда, 14 януари 2009 г.

Nego

Nego
световната история вероятно е историята на различното звучене на няколко метафори - Борхес

Целият свят на човешката мисъл, в неговата история и неговата вечност, навярно може да бъде видян във фокуса на един или друг проблем. Както злото не идва никога само, всеки проблем препраща към някой друг. Тъй като проблемите винаги се трансформират и преформулират един в друг, може би в последна сметка проблемът е само един. Без нас самите, разбира се, проблеми няма: нещата са такива или други, случва се това или онова, и никъде нищо не е само по себе си проблем. Обаче при всички лутания, разследвания, анализи и пр. хората отново се натъкват на все същите вечни проблеми.



Впечатляващи твърдения са изказани от най различни мислители в различни времена и по различни места: "Битието е, а небитието не е", "А е различно от не-А", "Големите философи бележат своето време повече с това, което не са казали, отколкото с това, което са казали". Между тях едва ли ще се намери някое, в което да не звучи едно отрицание [1].
Темата за отрицанието изпъква под рубриките "апофатика" или "негативна диалектика", в заглавията на трактати "За природата или за несъществуващото", "Битие и нищо", книги като "Философското отрицание", кратки есета като "Отричането", в обратите на речта и самия език. Отрицанието навлиза в света чрез човека, твърди Сартр в своята феноменологическа онтология /25;р60/. А първото място, където го откриваме е езикът [2] и всичките му останали прояви са само превъплъщения или метафори.
Граматическата форма на отрицанието се разпознава лесно и няма никакво съмнение, че емфатичното двойно отрицание, което функционира нормално в много езици, се разпознава също така безпогрешно [3]. Тук критиката му като логически несъстоятелно е само педантизъм. Не по-малко явни са стилистическите и семантическите нюанси при преформулирането на утвърждения чрез двукратни отрицания. Вслушвайки се внимателно в езика се открива една особеност: пита се обикновено "колко е дълго..."; говори се за "дължина", макар че привидно няма основания да не се изхожда от противоположната идея "късо". В основата на речниковия фонд се намират положителните дадености и те са коренът, от който израстват усложнения като "негодник", "безкрайност" или "атом". Разработваното от структуралистите схващане за маркирани и немаркирани термини обяснява добре тази особеност. Феноменът маркираност "се дължи на един позитивно - негативен уклон иманентен на самата семантическа опозиция. Често маркираният термин е указан от отрицателна представка или наставка. В други случаи елементът на отрицание е прикрит: например по лесно се парафразира мъртъв с не жив, отколкото жив с немъртъв.. Едно по задълбочено обяснение на маркирането би постулирало следователно психологическа или емпирическа мотивация за такова неравновесие"/21;р114/. Немаркираният термин се оказва едно премълчано обобщение на двойка противоположности - утвърденото и отреченото. Класически пример са денят и нощта, която съвсем определено се изтъква като не-ден. В обичайната словоупотреба ден замества денонощие - дума която в много езици липсва, докато "нощ" подчертано променя смисъла. Такава скрита отрицателност е функционално обусловена и влече множество последици. Семантиката - и поетиката [4]- на "ден и нощ" не говори за излишък, а напротив разкрива икономиката на самия език: "От множеството врати, които срещаме, малко носят надписа "вход забранен" коментира Джофри Лийч /21;p115/. Но най интересното следствие изпъква в логически план. Ако следвайки Косериу, наречем немаркирания член не-А и маркирания А, то съвсем очевидно е [5], че принципът за непротиворечие е невалиден: "в езиковата мисъл (не в мисленето чрез езика, а в интуитивното мислене, което създава и в края на крайщата е самият език) подобен принцип не действува - онова което е не-А може да бъде също и А, но не и обратното" /6;р216/.
Сходни и сродни схващания са били развивани от Герит Манури в разработваната от "сигнифика" - дисциплина, която още преди неопозитивизма и общата семантика на Кожибски се надява да подобри света чрез терапия на езика. Пряко свързан с тези идеи е математическият интуиционизъм на Брауер и неговото допълнение от интуиционистката логика на Хейтинг. Основно, тяхната проблематика е е свързана именно с принципа на изключеното трето и по специално - с функционирането на отрицанието. Възгледите на Брауер за отрицанието и "абсурдността" са обстойно изложени от ван Данциг в статия със симптоматичното заглавие "Относно принципите на интуиционистката и утвърждаващата математика" и са прокоментирани от Попър /7;р82/. Така "ако А означава произволно утвърждение в интуиционистки смисъл, то не-А, неговото отрицание, означава, че от А би следвало противоречие (или в съответствие с терминологията на Брауер, че А е абсурдно)...Брауер доказал, че от не-не-не-А винаги следва не-А и поради това не-не-не-А е еквивалентно на не-А, макар че в общия случай не-не-А не е еквивалентно на А" /7;р83/. Оказва се обече, че интуиционизма и сродния нему конструктивизъм, наблягайки върху постижимото и проблематизирайки отрицанието остават силно ограничени. Тези идеи се развиват от началото на века при възникналата тогава "криза в основите на математиката" от която е извлечена поуката, че с безкрайността не бива да се борави непредпазливо.
Ретроспективно погледнато, първата такава криза е предизвикана от питагорейското откритие за несъизмеримостта на страната и диагонала в квадрата. Това е преди всичко едно отрицателно откритие - невъзможността да се представи с рационално число (дроб) дължината на диагонал в квадрат със старана единица. Такава форма на познание, макар и доста по късно се налага и във физиката: един основен принцип на термодинамиката се формулира с това, че перпетуум мобиле е невъзможно; специалната теория на относителността се свежда това, че предаването на информация със скорост надвишаваща светлинната не е възможно; квантовата механика установява, че е невъзможно едновременно да се определят произволно точно стойностите на спрегнати величини. Забелязва се определената тенденция фундаменталните положения да не се изказват като утвърждения, а като ограничения или забрани /8;р162/. В съвременната физика omnis determinatio est negatio започва да звучи по нов начин. Популярност добива схващането, че първоосновата на света е един "ограничен хаос" в който царят спонтанност и безпричинност и всичко, което не е забранено, е разрешено /8/. Често пъти новата физика се определя просто като некласическа. Подбирайки достатъчно примери за нетривиалното развитие на науката в разнообразни области, в края на трийсетте години Гастон Башлар развива концепцията за възникването на една некартезианска епистемология и представя своята "Философия на отрицанието" /15/. А К. Попър, заменяйки принципа на верификация с този на фалшификация постига едно цялостно преосмисляне на логиката и методологията на науката.
Някакво отричащо обръщане, било то учудването, че нещата не са собствено така както сме свикнали да ги мислим, разсейването на привидностите или разкриване на т.н. същности задава това, което се счита за фундаментална философска нагласа. Какви могат да бъдат основанията, които правят подобна операция възможна и може би дори необходима?
От една своебразна гледна точка с този проблем се занимава Фройд в своето кратко есе "Отричането" /18,p437-42/. За него изходен факт е "че никога не откриваме никакво "не" в безсъзнателното". В хода на анализите обаче се установява "че съдържанието на изтласканата идея може да си пробие път до съзнанието при условие, че то бъде отречено". Резултатът от това е "нещо като интелектуално приемане на изтласканото" и обратно "отрицанието е интелектуален заместител на изтласкването": отричащото "не" е "белег за изтласквано, нещо като сертификат за произход. С помощта на символа за отрицание мисленето се освобождава от ограниченията на изтласкването и се обогатява с материал, който е необходим за правилното му функциониране". Безусловното господство на принципа на удоволствието явно би било фатално, въпреки неговия "положителен" характер. Предполагаемият конфликт удоволствие - действителност се оказва разрешим като неприятните страни на действителността се отричат, макар и символично; а така се поражда и съдната способност.
В една друга форма критичното отношение към действителността и неговото проясняване е мотивация на цялата франкфуртска школа. Според Маркузе самият "разум е субверсивна сила, силата на отрицателното, която като теоретически и практически разум установява истината за хората и света" /22;p105/. Значителна част от неговото творчеството е посветена специално на механизмите на блокиране на отрицанието - и именно те са това, което конституира "Едномерния човек". Цялата втора част на неговата книга проследява движението, в което логиката на разума става логиката на господстването, стъпките на превръщенето на разума в позитивистка едномерна философия [6]. Подобни практики съществуват от отдавна, например средновековната апоретика, която демонстрира немощта на човешия разум и утвържадава авторитета. Ефектът от ползуването на подобен метод може да се окаже спорен, какъвто е случаят с "Да и не" на Абелар - компилация от противоречиви твърдения на разни авторитети. Макар и с добро намерение, антитетиката на Кант също е ограничаваща. Тези похвати, намират завършена форма в хегелианския метод. Но филисофията на Хегел е скрита апологетика и въпреки привидно решаваща роля на отрицанията в нея, тя е преутвърждаваща: т.н. определено отрицание функционира само когато предварително е известно какво ще бъде запазено в резултата. Критическо отхвърляне на този начин на процедиране е негативната диалектика на Адорно, която е не логика на утвърждаването, а "логика на разпада" /13/.
"Човекът или се намира в страх или господствува чрез страха" - такова е според Хегел /11:1;p204/ нерадостното предисторическо състояние от което започва мисловната ни история. Изначално е "това отрицателно чувство" - страхът: "Страхът от бога е началото на мъдростта": това положение е правилно, човекът е трябвало да започне с това да знае крайните цели в определението на отрицателното". А ако се споделя мнението (на Фройд [7]), че всеки страх, е страх от смъртта, то в подобни постановки няма нищо особено, доколкото още платоновият Сократ е обявил че "тия, които истински са свързани с философията, не се занимават с нищо друго, а само с това - смърт и умиране" /Фед. 64а/. Философичният поглед открива в света "негативностите" - "реалности, които в своята инфраструктура се обитават от отрицанието като необходимо условие" /25;р49 /. Така моралът според Киркегор, Ницше или Шелер дължи много на отмъстителната злопаметност [8]. Заедно с това се очертава и цялата сфера на отрицателни емоции и изживявания, които "недоволните" сублимират в културата и контракултурата. Самата история, ходът на нейното време, предизвикват един "ужас", с който хората се борят, отричайки я по най разнообразни начини, обстойно представени от Мирча Елиаде /16/.
Започвайки със софистите и скептиците, през шунявадините и теолозите апофатици и достигайки до неотдавнашните екзистенциалисти се проследява една дълга поредица от мислители заети с отричането [9]. За всички тях в един или друг контекст често използуват нарицателното "нихилисти". Срещу философи като Сартр е било възразено "че направили от Нищото тъкънта на съществуванието", и много по-рано към софистите е отправен упрек, че направили свое главно занимание разглеждането на небитието [10]. Впрочем, струва си да се отбележи, че в античността е била на лице и една друга, като че ли по удачна, представа за негативното битие и това е хаосът - всепоглъщата бездна /5ръ20/. Но постепенно той се опространствява и се схваща като място, в което се извършват безредни движения и окончателно - като самия безпорядък. Тук може да бъде прозряно и приемането на движeнието за отрицание и превръщането на хаоса в космос. "Съществуващата в съзнанието нееднаквост между Аза и субстанцията, която е негов предмет, е тяхната разлика, отрицателното изобщо. Последното може да се смята за недостатък на Аза или на субстанцията, но е тяхната душа, това което ги движи, поради което някои древни философи схващали празното в неговото понятие като движещо, тъй като наистина схващали движещото като отрицателно" /12,с35/. Така схващането за битие и неговото отрицание - небитието се оказва една проблематична логическа концепция, която постоянно се доработва. Като отхвърля известното от "Логиката" хегелово равнопоставяне на чистото битие и чистото нищо, Сартр като че ли онтологизира самата възможност за отрицание и в тази потенция това, което е (в себе си) може да отрича себе си и да се "онищостява", да се актуализира като "нищо". Това представя функционирането на самото съзнание, като нищото остава на повърхността, а цялостната постановката не се отиличава от парменидовата, доколкото "битието е, а нищото не е" /25;р49/. Но Сартровата онтология е пролегомен към една етика и както се отбелязва "нейната цел е да направи философски невъзможен отказа от действуването"/20;р250,281/. Проблемите, които занимават А. Камю са от същия порядък и често пъти са изложени в същата негативна тоналност: "самоубийството е съгласие доведено до крайност" докато "съзнанието и бунтът, тези отрицания са обратното на отстъплението" пише той /4;р141-2/. Аргументът е, че щом като човекът е отрицаващото, смъртта е прекратяване на отрицанията, а животът - тяхното подържане. "Какво е разбунтуваният човек" пита Камю и веднага отговаря: "Това е един човек, който казва "не". И пояснява: "Но дори да отхвърля, той не отрича: това е също така един човек, който още в първото си движение казва "да" /16;р27/. Този образ би могъл да бъде разпознат като едно онагледяване на двойното отрицание [11]. Тогава, играейки върху думите, би могло да се каже, че според радикалната "онтологическа" концепция на Сартр, всяко съзнание е "съзнание против...". В духа на парадокса и отричането остава да се признае, че още древните гърци са прозряли истината за отрицанието и са нарекли своето от-критие с привативното а-letheia - едно отрицание, което в другите езици се забравя [12].


Б е л е ж к и
[1] Една цяла монография е посветена на отрицателните изказвания /2/.
[2] Оставайки на едно по непосредствено ниво, а не в смисъла на Сосюр според който "В езика има само различия, без положителни членове в системата" /9;р144/.
[3] Интересни впечатления отнсно формите на отрицание са фиксирани в "Логически изследвания" на Витгенщайн и те идват, разбира се, след недотам успешния опит за изясняване направен в "Трактата" /3/.
[4] На поетиката на "Ден и нощ" е посветено едно цяло есе от "Фигурите" на Жерар Женет /19;р100-22 /; в разглеждания там поетически контекст "нощ на нощта" замества "ден".
[5] Косериу като че ли се е подвел от езика, тъй като логиката на разглеждането би изисквала по-скоро немаркираният да бъде наречен А.
[6] Параграфите от тази част са съответно: Negative thinking, From Negative to positive thinking The triumph of positive thinking /22;р 104-56/. През 1968г под заглавието Negations излиза на английски език един сборник от есета на Маркузе /23/.
[7] Жорж Амадо смята, че с откриване на смъртта в психичното Фройд разширява своята теория отвъд психологията и антропологията. "Преди Хайдегер и Сартр, Фройд приема, доказвайки го по свой начин чрез личната история на индивида, че нищото предхожда онтологически отрицанието” /14;р163/.
[8] Теориите изхождащи от тази злопаметност (Das Ressentiment) изглеждат достатъчно убедително, а М. Вебер и Камю /16/ са се занимали с тяхната критика.
[9] Индийските схващания за пустота (шунята), различни други учения в този дух, както и споменатите теологии не могат да бъдат подминати, но тук ще останат без коментар .
[10] Това е само един пример /24;р7/ от този начин на възприемане на Сартр. Според Биховски "Той си поставя за цел да разбере отрицателността като вътрешна структура на духовното битие...За него е характерна във висша степен емоционално - волунтаристка трактовка на отрицанието "/10;р643/. А "Платон бил до известна степен прав като отредил небитието за област на софистите" казва Аристотел (Met.6,2).
[11] "Исках първо да изразя отрицанието. В три форми. Като роман - това беше "Чужденецът"; драма - "Калигула", "Недоразумението"; идеологически - "Митът за Сизиф". После разгледах в още три форми положителното: като роман "Чумата"’ драма "Обсадно положение" и "Праведните"; идеологически -" Разбунтуваният човек" /16;p8/.
[12] вжл /1;р123/ където подробно се аргументира за духа на причисляването на тази отрицателност към позитивността на битието и се разкрива общият контраст на съвременния негативизъм с античното светоусещане.

Л и т е р а т у р а
1 Бояджиев Ц., Античната философия като феномен на културата С 1990
2 Бродский И., Отрицательнье вьсказьвания, Л 1973
3 Витгенщайн Л., Избрани съчинения, С 1989.
4 Камю А., Митът за Сизиф, С 1982
5 Категории "Закон и Хаос", ред М.Парнюк, Киев 1987
6 Косериу Е., Лекции по общо езикознание, С 1990
7 Панов М., Методологические проблеми интуиционисткой математики, М 1984
8 Сариев Дж.р Принцип ограничения, Баку 1986
9 Соссюр Ф. де, Трудь по язьикознании, М1977
10 Съвременна буржоазна философия (учебник), Ред. Богомолов А. и др. С1977
11 Хегел Г., История на философията С1987
12 Феноменология на духа, С1969
13 Adorno T., Negative Dialektik, Frankfurt a/M 1966
14 Amado G., L'etre et la psychanalyse, PUF 1978
15 Bachelard G., La philosophie du non, Paris 1940
16 Camus A., L'homme revolte, Paris 1951
17 Eliade M., Le mythe de l'eternel retour, Paris 1969
18 Freud S., Negation/ PFL v11, Harmondsworth 1984
19 Genette G., Figures II, Paris 1979
20 Knight E., Literature as a philosophy, NY 1957
21 Leech G., Semantics, Harmondsworth 1981
22 Marcuse H, One dimensional man, London 1964
23 Negations, Harmondsworth 1968
24 Mounier E., Introduction aux existentialismes, Paris 1947
25 Sartre J. P., L'etre et le neant, Paris 1943





такива неща се пишеха едно време; има
още...

[+/-] Show Full Post...