[under construction]
За нашето поколение личната 'библиотека' беше колекция от прочетени книги, заемаща известен брой рафтове, съобразно с интелектуалния статус. На притежаване-без-прочит не се гледаше добре, макар да беше известно, че 'едно време' това е било нормата - библиотеката да съдържа някакво неясно число книги, които човек, при един или друг случай, отваря и чете за първи път. Към това се връщаме днес: милиони и милиарди непрочетени страници, струпани на гигабайтовите ни дискове. По оценка на Гугъл човечеството до сега е съчинило около 120 милиона книги, а те, сканирани в икономичен формат, биха могли да се притежават заедно с всеки компютър. Четенето, разбира се, е съвсем друга тема.
Don DeLillo (2010) Point Omega , Scribner
Боб Дилън (2005) Хроники, т.1 , Изток Запад
Paul Auster (2009) Invisible, Faber and Faber
Johannes Kepler (1601) De fundamentis astrologiae certioribus
Jean-Marie Blas de Roblès (2008) Là où les tigres sont chez eux, Zulma/Seuil
Гоце Смилевски (2002) Разговор със Спиноза, Колибри
Don DeLillo Point Omega
Pоint Omega може би се съотнася с Americana така като Cosmopolis с Underworld: кратка повторна вариация, реприза. Но ако в предишната двойка нивото на постигнатото оставаше върхово, то в новата контрастът е по-скоро разочароващ: В Омега липсва онази категоричност, с която гениалността (това е думата) на ДеЛило проличаваше в началото.
Самата книга препраща в една съвсем друга посока - Психо, класиката на Хичкок, преработена обаче във версията '24 Hours Psycho' . Лесно може да се припознае общата им схема от персонажи/ситуации: двама души от две последователни поколения живеят изолирано, към тях се присъединява млада жена, която рязко изчезва - по-нататък следва да се мислят различията. Днешните пищеши са израстнали пред екран, бил той телевизионен или на кино, но изключителното усещане за филмовото при Дон ДеЛило е демиургично, а не зрителско.
Боб Дилън Хроники т.1
За родените другаде не беше лесно да разберат какво говори Дилън във фима на Соркосизи. Но ето транскрибирано, авторизирано и преведено - четиво за маниаци, за носталгици и за любопитни. Какво пък толкоз намират у този Дилън?
Paul Auster Invisible
Боб Дилън в много от късните си записи звучи като собствената си пародия - така изглежда и Пол Остър напоследък. Формата на "чужд" ръкопис е неубедителната измислица, с която да пробутва собствената си недоработена книга. В света, т.е. в текста, на повествователя персонажите от ръкописа идват да опровергаят писаното там, а върху дребната интрига на думи-срещу-думи е наложена тромава игра на местоимения, за която Пол Остър от десетилетия ни говори.
Johannes Kepler De De fundamentis astrologiae certioribus↓↓
Кеплер, за когото сме учили още в училище, един от начинателите на Научната Революция, един феноменално проницателен и изобретателен ум. И за когото, подобно на Нютон с неговата страст по алхимията, се очертава далеч по-сложен портрет.Сега е Общоизвестно, че той се занимавал не само с астрономия - прословутите три закона на Кеплер - но и с астрология. Обаче само в досег с неговите текстове се изяснява какво той собствено разбирал под това название. Още преди физиката да се о(т)граничи като наука, неговият усет го води към една драстична ревизия. От системата на домовете, прогресиите и прогнозите - на кратко: традиционното съдържание - не остава практически нищо. Кеплер признава единствено моментното действие на едно или друго разположение на планетите, което е предварително изчислимо чисто астрономически и се проявява глобално. Днес е занимателно да се проследи аргументацията, убеждаваща ни, че Земята усеща аспектите и реагира, кактo той казва, подобно на някой rusticus, долавящ хармония в музиката.
Jean-Marie Blas de Roblès Là où les tigres sont chez eux
Едно упражнение по мизантропия и то на гърба на Атаназиус Кирхер - което е повече, отколкото трудно разпознаваемият цитат, взет за заглавие, може да подскаже. Обемист роман, с четири-пет паралелни сюжетни линии, хлабаво свързани през централния персонаж, който проучва неизвестна биография на Кирхер; събития от описанието на неговия живот се метаморфозират в случки от повествованието, понякога загатнати като ехо, понякога не толкова елегантно, а често пъти вероятно остават и неразпознати. Самият Кирхер, който минавал в своя 17ти век за един от най-ерудираните хора (кореспондира с Лайбниц, получава ръкописа "Войнич" и т.н.), днес е разпознат като лишен от критическо мислене претенциозен дърдорко.
Гоце Смилевски (2002) Разговор със Спиноза
Защо Спиноза да не е като всички останали хора? В послеслова към романа Смилевски признава, че не бил разбрал философията на Спиноза, но премълчава неразбирането си, че той е могъл да бъде така различен. Резултатът, противно на обявеното в алографния предговор, не е блестяща постмодерна книга, а, по признанието на автора, 'късното произведение на презрения романтизъм'. Caveat еmptor.
(оправдание да се говори за Смилевски тук е, че веднъж той повтаря Роблес с неговата фактология от 17в. и втори път - Остър с употребата на второ лице; за Кеплер щеше да има цяло есе, но не се получи)
събота, 4 декември 2010 г.
Няколко книги, напоследък
вторник, 29 юни 2010 г.
'Астрономия' или 'астрология'
На доста места се среща едно твърдение в смисъл, че преди Модерните Времена между астрономия и астрология не правели разлика. Звучи напълно приемливо, ако това не ни интересува особено или пък не се замислим. Иначе скоро започва да изглежда подозрително, че има два синонима, съставни и близки по форма, които просъществуват рядом в течение на двайсетина века. Филолозите, без много да се задълбават, отдавна са провъзгласили тази неразличимост и често преводачите, без коментар, са подменяли едната дума с друга, докато по-версираните в материята видимо са приемали всичко на доверие. Историята се оказва заплетена, но може да бъде проследена: в 6 страници aкадемичен текст или по-долу в 6 реда разговорна проза.
Накратко: сочейки към звездите, Платон започва да говори, казвайки 'астрономия'. Идва Аристотел, пак сочи към зездите, но казва 'астрология'. Идват на мода Халдеите, които пък гадаят от звездите, а за това няма дума. По небесните въпроси, Аристотел бива повече или по-малко дискредитиран, а думата, която наложил, се оказва лишена от своето съдържание и придобива съвременното си, 'халдейско', значение.
Това е първият рунд и той е достатъчен да се проумее, че е имало три неща и две имена за тях. Римските автори, макар да са били наблизо, не успели да схванат случващото се. При преминаване през средновековието всичко се повтаря още веднъж: платоновата астрономия оцелява в квадривиума, с арабите се връщат гадаенето и един прокоментиран Аристотел. По времето на Кеплер, две хиляди години след Платон, историята на разноречието добива понятен вид.
ако някой има проблем с кирилицата, един преразказ с други букви в ArXiv или друг.
събота, 3 април 2010 г.
Отвъд Романа и Историята
2666 или 5 в 1
Романът на Роберто Боланьо е сякаш опит закономерният провал да се превърне в изненадващ успех - сещаме се за Cloud Atlas на Дейвид Мичел или Against the Day на Томас Пинчон - същият маниер останките от 4-5 незвършени проекта да бъдат преподнесени като едно голямо нещо, надежда сякаш, че количеството ще компенсира липсата на други достойнства. Това рециклиране на останките, което някои вече практикуват приживе, в неговия случай е по-традиционално, доколкото той не е доживял да види издаденото. В близо хилядата страници движението е единствено по силата на “има още” и е трудно да се посочат онези, които биха задържали вниманието. С носталгия по произхода остава да го наречем ‘схематически реализъм’ или нещо подобно и да забравим шума около Боланьо като новатор и изобретател.
Метаисторикът
„Метаисторията” на Хейдън Уайт носи едно впечатляващо послание: състоятелни са само четири типа философии на историята и това са също и типовете история, които образцовите историци могат да пишат. Начинания извън техните начертания са обречени на вътрешна противоречивост. Леви-Строс вече е формулирал културния контраст между инженера и битовия майстор, bricoleur-a - единият планира от нула, другият се оглежда какво има под ръка и може да използва повторно – остатъците, с които един Хейдън Уайт се разпорежда, са порядъчно много: реторика, история на идеите, политическа философия и какво ли не.
Верен на структуралистката идея, той изхожда от бинарни опозиции, но незабавно вмества между тях и двойка преходни елементи, така че всичко се оказва разположено в тетради. Така четири главни модалности на ‘префигуриране’ предопределят онова, което историкът или философът ще реши да представи. Репрезентация, редукция, интеграция и негация - това е наборът операции, които структурират техните словесни конструкции. Уайт предпочита да ги обозначава с имената им от реториката, четири тропи, за които след Рамус се счита, че покриват изцяло възможностите на всеки текст: метафора, метонимия, синекдоха и ирония. В по-ново врме те са възприети и от Вико, един от безспорните идеолози на глобалната истори/ографи/я. Структуралистите от 20в., и по-специално Якобсон или Леви Строс, обикновено залагат на двойката метафора/ метонимия, които да презентират дискурсивно син/диа-хрония. Но собствено предмет на Уайт е готовата съвкупност от историографски текстове, за чието характеризиране репрезентация и негация са не достатъчни и между тях сякаш се явяват опосредяващите степени на първоначална интеграция и последваща редукция.
Уайт счита и че в добре известната мито-историческа схема на Вико към трите епохи богове-герои-хора следва да се добавя последващият стадий на разпадане, когато става завръщането 'ricorso'. Същата четиритактова последователност той приема, че е била изявена и от Фуко в Думите и нещатa, където средновековната епистема е била метафорична, класическата - метонимична, 19в. - редукционистки и съвременността - иронична. Още веднъж тази последователност, по- скоро загатната отколкото очертана, той вижда и в историографията на 18в. Би могъл да я открие и в еволюцията на утопиите описана от Манхайм, с приемането, че това са анти-истории идващи съответно в обратен ред, но и това, че те са точно четири типа, е нещо достатъчно, та да се отбележи. С ‘века на историята’ обаче видимо е настъпил нов режим: възможностите вече се реализират като съсъществуване, а не в последователност.
Уайт изхожда от тривиалната констатация, че за професионалиста- историк хрониката не е история: за да стане такава, тя следва да се структурира, трансформация, която има няколко аспекта: да се обособи в разпознаваем тип повествование, което да бъде аргументирано по съответен начин и така да се изтъкне някакъв морал или идеология. Брикольорът намира готови типовете повествования у Нортроп Фрай, аргументациите - у Стивън Пепер, идеологиите – у Карл Манхайм. Архетипичните жанрове според Анатомията на Фрай са комедия, драма, трагедия и сатира, добре координирани с водещите тропи. От Пепър, изоставяйки две форми на неадекватност /анимизъм и мистицзъм/, Уайт добива четирите вида аргументиране формизъм, механицизъм, органицизъм и контекстуализъм. Идеологиите на Карл Манхайм също се налага да бъдат леко модифицирани, с прекръстване на фашизма и амалгамиране на бюрoкратизъм и историцизъм, и да се получат четири – консерватизъм либерализъм, анархизъм и радикализъм – така че да се вписват в схемата.
Би могло да се предположи, че тези тетрадите от така различни източници произволно могат да бъдат комбинирани, давайки 4х4х4 вида историчностни, ала “избирателни сродства” оправдават факта, че само четири от тях са образцови и всички останали страдат от недостатъци. На демонстрация как четирима историка и още толкова философа/на историята/ реализират тези идеални типове е посветена основната - емпирична - част от текста; веднъж Мишле, Токвил, Ранке и Буркхардт, и още Ницше, Маркс, Хегел, и Кроче се разпределят в предопределените им места.
Подзаглавието на книгата е “Историческото въображение в Европа от 19в.” и вглеждането в него би могло, както е правено, да тушира донякъде (методо)логическите слабости: един етимологизиращ прочит на ключовата дума въображение я връща към действието въ-образяване, което би бил реалният предмет на изследването. Тогава и позоваването на “избирателни сродства” бива натурализирано като се приеме, че многообразието на абстрактната комбинаторика е някакси подложено на психологическо ограничаване. Сам Уайт загатва за това едва в последните страници на книгата, споменавайки за четири възможни типа мислители/лене, но което рискува, било като темпераменти било като юнгиански тип, да дискредитира начинанието, макар и по друг начин. 
още на български език:
Уайт Х., Метаисторията (въведение), Език и Литература, 1997, кн. 1-2, с.5-54
Колева А., (2005) Реторика на историописа, София:Стигмати, с.36-77
петък, 12 февруари 2010 г.
Пол Валери (1871-1945)
Когато Пол Валери умира, във Франция обявяват официален траур: той е бил символ, ако не институция. И както подобава на всяко нещо ползващо се с всеобщ респект, около него има порядъчна доза неяснота. Критиците са му признавали всевъзможни достойнства освен едно: простота. Опитът, писаното Пол Валери да бъде подведено под една или друга елементарна рубрика, предсказуемо е обречен на неуспех, и то не само поради множествеността от валенции на всеки текст, но още от самото множество на неговите текстове. Пол Валери е бил обявен за класик - каквото и да значи това -, аргументирано е бил сближаван с Витгенщайн, или откриван като осезаемо влияние върху Мерло-Понти. Днес той сякаш би могъл да бъде припознат (докъде и поради един злоречив коментар от «Упражненията по Възхита») във впечатляваща реторика на Чоран, - за което биха свидетелствували приведените части от неговата фрагментарна "Сюита" (Suite, ed Gallimard, Paris 1934)
Човекът и Господинът: Моралността се свлича пред яснотата както дрехата в южните страни. Има психологически дрехи. Господинът само инцидентно е човек. В тъканта на одеждите е скривано всичко онова, което пречи на човека да бъде Господин. Няма съдия, свещеник, собственик, чисто голи. Не би имало и брак. Нужни са някаква тайнственост и някаква двойственост в съзнанието, за да съществува морал. Не говоря за моралност с оглед на другите, която всеки анализ с лекота разкрива, а за онази спрямо себе си. Между Човекът и Господинът има степени: зле облечения човек, разсъблечения човек, по бански, по бельо, в дрипи. А над Господина - съществата, които носят тога, мантия, расо, пагони и пера. На всяка от тези степени съответстват език, обноски, реакции, волности, забрани (и влечения), някаква храброст или боязън и даже физиологическа издръжливост и податливост. Човекът се е издигнал преобличайки се. Един обръснат и розов лъв, един орел без пера, са неприятни за въображението. Лошото име на домашната свиня идва изглежда от телесния й цвят. Защото тя не е по-мръсна или по- похотлива от всички други същества, които живеят и севъзпроизвеждат.
-
Хората могат да бъдат преценявани по степента на сериозност, която влагат в действието си на хранене. Колкото са по- близо до животните, толкова са по-сериозни. Те дъвчат.
–
Желанието и Отвръщението са двете носещи колони в храма на Живота. Заобиколила през лудостта, след краткия епилептичен пристъп и бурята, мъдростта идва от наблюдението, сега спокойно, на онова, което е изникнало издълбоко чрез изригването и в катаклизма на нервите. Това, което се е зараждало, смущавало е и е избухнало, сега е свършило. Трайното укрепва. Оттук мъдростта се определя като трайното, а началото на мъдростта - като поява на трайното. Когато яростта и заблуждението се изчерпят, човекът се раздвоява и ситуира извън себе си онова, което е идвало от него. Страданията, глупостите, неконтролираните постъпки му представят един ужасен и абсурден свят, за който той не може да мисли без едно странно отдръпване, без да създаде едно алтер его, напълно независещо от събитията. Човекът не се разпознава в онова, което току що е бил, когато то му се представя точно; той се разпознава в едно битие способно на промени, в едно същество способно да действа или да не действа.
-
Нещата стават сами. Хората разиграват комедията, че ги извършват; те правят жестовете, но престъпленията, творбите, любовта се очертават от само себе си и тъчат мрежа, в която се оплитаме, макар да изглежда, че я плетем. Самите ние, които сме нищо, не бихме могли да породим и най-простото действие. Казвам "най-простото" действие и това доказва останалото, тъй като нищо не е просто. А да се прецени едно действие като "просто" или "най-просто" доказва отчужденост от него. Истинското единство не е човекът, истинските деятели, истинските автори нямат човешки облик. (например когато казваме "нервната система" или "средата" или "мисълта", "реалността" и пр. ние се отказваме да приемем човека за начало на нашата рефлексия). Всичко се извършва от същества, които не се поддават на въображението. Тогава, за да размишляваме задълбочено върху човешките работи, единицата, елементът, който следва да изберем, може би не е човекът.
-
Тялото знае неща, които ние не знаем. А ние знаем такива, които за него са неизвестни. Онова, което то ни съобщава, е твърде различен превод на неговия собствен текст. То ни кара да изпитваме болка, вместо с възпитан език да ни накара да мислим, че нещо не му е угодно. Вместо да ни кара да усещаме глад, то би могло да сигнализира, че има нужда от определена субстанция - което то някакси казва с образи на ястия. Ръката в огъня би могла да ни кара
да мислим, че тя не трябва да бъде там и, без тормоз, любезно да помоли да бъде извадена. Удоволствието и болката са първобитни изобретения. Забележително е, че тяхната интензивност не зависи от значимостта на техните причини с оглед на нашето оцеляване. Една дребна повреда може да породи трудно поносима болка, а една смъртоносна болест да е почнт безболезнена; възможно е човек неусетно да заспи завинаги. Има катастрофи, които се подготвят неусетно в мрака и дребни инциденти, съвсем незначителни за живота, които вдигат врява до небесата, влудяват. Но същото не е ли още по-явно в света на духа? Силата на образите и думите, които властват над хората във всеки миг, подменя реалността му и неговата истинска значимост по най-неравномерен и непостоянен начин.
-
Горчив смях: елементът "радост", който е в смеха, при горчивия смях става условен. Това е едно усложнение на смеха. И контакт на два противоречащи си израза: те се променят и видоизменят. По същия начин по който се казва северо-запад, точното се изразява чрез две неточности, които го обрамчват и взаимно се изключват.
-
В нас има нещо, което не е достатъчно "здраво", за да удържи продължението на света към Удоволствието и Болката. Образът му се замъглява към крайщата. Ако се опаря, викам и аз не умея да присъединявам това усещане към вече създадения свят. Зрителят съществува устойчиво само в някакви граници. Той се разрушава, разпада, разтваря отвъд тях и преди тях (Областта на зрителя е оградена, обгърната от областта на изтърпяващия.) В пограничната област на удоволствието и болката има едно раздвояване: "познавам" се смесва със "съм" или по-скоро познаването се раздвоява; то вече не е едносвързано. Удоволствие и Болка са изолирани усещания, - като острови на съществованието отделени от материка на обективния свят. Но този наш свят, от кой свят е част? (Обективният свят е част от света).
-
Животът е приказка: Всеки живот започва и свършва с нещо като произшествие. Докато трае, той се очертава и оформя от случки. Своите приятели, брачния избор, четивата, вярванията, всеки живот ги дължи предимно на случайността. Но тази случайност бива забравяна и ние мислим за собствената си история като за продължаващо развитие, което "времето" неперкъснато въвежда в екзистенцията. Вярването във времето като проводник и деятел се основава на комбинирания механизъм от памет и слово. Типът на разказа, историята, предадената фабула, нанизването на събития и впечатления от онзи, който знае къде отива, който владее предстоящето, се налага на духа... Не ми е известно дали някога е правен опит да бъде написана биография, знаейки във всеки момент също толкова малко, колкото героят на произведението е знаел в съответния момент от своята кариера. Накратко - да се пресъздаде случайността на всеки миг, вместо да се измисля последователност, която може да бъде резюмирана и каузалност, за която може да бъде приведена формула.
-
С предположението, че човек е длъжен да печели всеки от дните си, без отмора и без сигурност, всякакви понятия за мисия, творчество, привилегирована съзидателност, уникална предо- пределеност изчезват. Следователно те всички идват след осигуряването на резерв, на утрешния ден, на насладата от миналото и от натрупания капитал. Нужно е изобилие от време и ресурси, та човек да помисли да бъде син Божи, храненик на Музите, Личност, да повярва, че е някой, а не играчка на всеки идващ миг. Несгодите, неуютът, болките и страховете ни дават да спечелим, да опазим живота си не за деня, а за отделната минута. Тогава няма мисъл, няма обмислени действия, само борба, агония, изплъзващ се живот, едно настояще без хоризонт. Няма време, а само траене. Няма човешко битие, а само поредица от локални събития, продукт на съвпадения и моментни обстоятелства. Ала това е истинското ни състояние. Субстанцията на човека е акциденциалност.
-
Ентусиазъм: всеки ентусиазъм съдържа някакъв фалшив ентусиазъм, всеки влюбен съдържа един преструващ се влюбен, всеки гениален човек съдържа един мним гений, изобщо всяко отклонение съдържа своята симулация, тъй като трябва да осигури непрекъснатост на персоната не само с оглед на другите, но и на себе си.
-
Аналогия: Крадецът е комедиант - постъпва сякаш вещта му принадлежи.
-
Другите: омразата към другите е нещо много по-ясно от любовта към себе си.
-
Суетата, непримирим враг на егоизма, може да породи всички последствия от любовта към ближния.
-
Човекът на изкуството не бива никога да говори за своята гениалност, тъй като предмет на неговите усилия е тази дума да се очертае по устните на другите. А той да изглежда изцяло погълнат от грижата и екстаза на творчеството.
-
В Светите Писания се открива култ към аз-а, изразен най-наивно, брутално и абсолютно. Но става дума за аз на Бога.
-
Значението на чудесата: презрението на бога към човешките умове се забелязва в чудесата. Той ги счита за неспособни да бъдат привлечени иначе освен чрез удивление и най-дебелашки форми на чувстване. Той знае, че тялото което се издига, ги озадачава много повече отколкото това, което пада, че един възкръснал изненадва много повече от хиляда новородени. Той ги знае такива каквито те са. Той е отчаян от интелекта им и така изкушава неколцина от тях да се отчаят от неговия.
-
Умът прескача от глупост на глупост както птицата прелита от клонка на клонка. Той е неспособен на друго. Същественото е той никога да не се чувства сигурен, а винаги да е тревожен, с крила готови да отлетят от това последно и най-високо положение, при което счита че се извисил над всичко...
-
Чрез човека невъзможното оказва натиск над действителното.
няколко текста в оригинал