вторник, 3 януари 2012 г.

Клишета на търкалета



Теории на фотографията” е заглавие, което мами: то обявява предварително една множественост там, където е спорно дали въобще има нещо. Фотографията е късно изобретение на цивилизцията и тя идва когато всичко е вече теоретизирано: в нея се вижда по-скоро завършек, а не радикална иновация. Така, нейното обсъждане е намерило място в пролуките и полетата на вече готовите схеми и дискурсът за нея остава маргинален. Като канонични текстове относно фотографията днес са се утвърдили около половин дузина есета, многократно преиздавани, коментирани и рециклирани. Рецептата за добиването на ново от старото тук е проста и в духа на времето: стандартните текстове са фрагментирани и разхвърляни в няколко рубрики, като за вкус са добавени и парченца с по-слабо познат произход. Дребно любопитство будят няколко кратки коментара изписани в условното наклонение.
Както личи, сам авторът си дава сметка, че тази салатата може да предизвика гримаси и се е застраховал чрез редица уговорки, направени като предговор. Но резултатът видимо е по-плачевен, отколкото той (си) го предстява. Един особен привкус се явява на местна почва, след като и чуждоезичните за автора текстове, преведени първо на родния му немски, са били препредадени на български. И макар да е съставена главно от цитати, книгата няма библиография и справочен апарат; освен по един списък на абревиатури при нееднократно позоваване (на немските заглавия, напр. НК = Die helle Kammer за Camera Lucida на Ролан Барт), няма как лесно да се обозре разпределението на компонентите. Упоритото и повсеместно цитиране на Барт определено се натрапва, но неговата по-особена визия е лишена от собствения си контекст, за да бъде безусловно разпарчетинвана и пробутвана по всякакъв повод.
Че “всяко начално е трудно’, лесно се съгласяваме, но за прочита на една книгата това може и да е фатално. Петте последователни рубрики, в които е насипан текстът, са разпознаваеми евентуално като онтология, структура, феноменология в две части и естетика – все на фотографията, но именно недоразуменията струпани из първата от тях, онадсловена “фотографията като отпечатък, следа, индекс” са най-трудни за преглъщане. (След като текстът е осезаемо несвързан, започването на прочита от друго място би могло и да го облекчи.) Думата “фотография” (подобно на ‘история’) може и бива схваща различно - и като име на процеса (фотографиране) и като негов резултат (снимка) и като тяхно понятие, което вече и гарантира известно объркване. Като се съчетава с принципна непоследователност, то оставя и впечатление за липса на философска или дори техническа грамотност, така че нещата се оказват трудно спасяеми.
Несъмнено, когато гледам през прозореца мога да видя, че саксията на перваза е по-голяма от автомобила, паркиран долу на улицата. Веднага ще ми бъде обяснено, че “реално” не е така, а само изглежда и че виждам, не нещата, а техни образи, и по-точно че именно те са различно умалени. Тогава следват дискусии, къде са нещата и къде са образите, къде е възприятието и кое интерпретацията, кое е причина и кое е знак. А какво се променя ако зад стъклото стои снимката? (Или картина, както е при оригиналния аргумент на Брунелески). Недоразуменията в дискусията на подобен експеримент са микроскопична част от онези, намиращи се изписаното по повод фотографията. Но все пак би могло да има известна яснота, кои са по-общите и тяхната тривиалност да бъдат спестена на читателите. За съжаление подборката съвсем не прави това, а напротив, привличайки допълнително и неудачната семиотика на Пърс, успява да замъгли значителен обем от писаното в книгата. Целият този проблемен патос за реализъм, натурализъм, веризъм и т.н. днес, с развитието на дигиталните технологии, звучи донякъде неактуално. Изображенията сега битуват като поредици от нули и единици, записани най-често във файл, чрез който се командват устройства, представящи визуално информацията свързана с тях. Състоянието на една фотоматрица еднозначно се кодира в числата, а проблемът за съответствието остава на заден план. Преднамерената лекота, с която битовете могат да бъдат модифицирани превръща ‘съответствие’ в някаква променлива, изтласквайки съдържателния аспект чрез формалния: реалността, както през средновековието, изглежда степенувана. Опосредстванията се изявяват в зависимост от (предположенто естеството на) термовете, между които се явяват, и съответно могат да се наричат с някой от многобройните функционални синоними: изобразяване, репрезентиране, заместване, о(бо)значаване, кодиране и пр. Физиката между предмета и регистриращото устройство, както и между окото и дисплея, лесно остава заскобена отвъд решението за дигитализиране. Това скорошно развитие, обаче по непонятни прични е отложено чак за края на втората глава, при все че подредеността на битовете, едно нематериално структуриране, е нещото, до което по-настоящем се свежда този (онтологически) аспект.
Фотографията по замисъл и по реализация идва през имитирането на зрението и виждането – артефакт, имитиращ природата и така стоящ над границата, която я демаркира от културата. От този неназован източник може да се изведе една значителна част от разглежданията, чиито фрагменти изпълват книгата. Схематично, от една страна биха се ситуирали всички теоретизирания, ориентирани чрез социална (свръх)детерминраност, а от другата – чрез обезличаването и натурализациите. Към първата се причислват най-вече авторите, свързвани с франфуртската школа и от тях в книгата са упоменати немалко; от другата - здравомислещи англосаксонци и структуралисти, на които се налага да лавират, за да избегнат прекомерни наивности. Така поне архаичното схващане за ‘естествени знаци’, останало в простичките разбирания на Пърс (и, по стечение на обстоятелствата, популярно в някои среди) губи от реторическата си мощ. От неупоменавани дискусии около ‘техника’ като минимум би могло да се изведе и линията, в която гръцкото techne бива изместено от латинско ars, което да ситуира и финалния дебат. Бруно Латур с неговото (недобило популярност) разбиране за техниката като хибрид, трудно мислим, но реален, между природа и култура, се явява едва в последните два реда от книгата и чак тогава идва ред на преосмислянето.
Финалната глава реанимира историческия дебат за “фотографията в системата на изкуствата”, но предсказуемо пропуска случая да упомене, как с течение на времето ‘изкуства’, от елипсис на ‘изящни изкуства’, се превръща в елипсис на ‘визуални изкуства’. Очакваемо се стелят цитати за сравнението фотография - живопис, като обсъждането витае из началния етап, когато фигуративността се подразбира. Но ако възражения на Бодлер все пак са били срещу реализма като стилистика, а не като съдържание, то достатъчно рано дискусията е напуснала елементарното ниво, към което мнозина несъмнено я връщат. И след като употребата на фотографията може да е научна, политическа, комерсиална и т.н., лесно се съобразява, че тя може да е и самоцелна, което ще рече естетическа, поне в един кантиански смисъл.
За ‘щракачи’ и ‘снимачи’ (както непочтително някои са се изразили) текстът компилиран от Гаймер едва ли ще представлява интерес, но за ‘писачите’ – сигурно. При липса на вдъхновение, каквато често се открива пред белия лист (или екран), всеки може да разлисти книгата и в нея да намери идея и дори цитат, ориентирайки се по рубриките и знаменитите имена над отделните им параграфи: от Бодлер до Бурдийо и Бодрияр, минавайки през Дюбоа, Диди-Юберман и Дерида. В този дух би могло да се приеме и че ‘теории на фотографията’ ще са именно онези конструкти, които читателите й ще градят в опит да осмислят нахвърляното пред тях.

Петер Гаймер, Теории на фотографията, София:Изток-Запад, 2011

[+/-] Show Full Post...