сряда, 23 май 2012 г.

Нож без дръжка



Terry Eagleton, The Event of Literature, (2012), Yale University Press, ISBN-13: 978-0300178814,Hardcover: 264 pages
Gianni Vattimo and Santiago Zabala, Hermeneutic Communism: From Heidegger to Marx (2011), Columbia University Press ISBN-13: 978-0231158022, Hardcover: 264 pages
David Graeber, Debt: The First 5,000 Years, (2011), Melville House, ISBN-13: 978-1933633862, Hardcover: 544 pages



В коментираната от предишния пост книга, едно от есетата на Карло Гинзбург споменва ножа на Лихтенберг в една по-нестандартна форма, като се пита, какво оставало от онзи нож, на който сменят първо дръжката, и после острието. Изглежда това е формата на някои есета или истории, а и на прочитите в този блог. Темата лесно се свързва със семейните прилики, популяризирани от Витгенщайн и към които Гинзбург неведнъж се е връщал. До тях прибягва и Тери Игълтън в новата си книга, която претендира да е някакси по-философска от предишните. Доколко това е убедително изпод перото на човек определял се като марксист, но описващ се напоследък като възпитан в католицизма? Ще четем и ще разберем, евентуално. Но такива обрати вече трудно изненадват, след като наскоро Джани Ватимо & Сантиаго Забала взеха да разискват "херменевтическия комунизъм". Доколкото се приема, че има отделими метода и съдържание - както функцията на ножа, от неговото съществуване - идеята сигурно заслужава повече от бегло споменаване. Но така или иначе марксизмът и превъплъщениата му остават трудно отделими от някакви социално-икономически предразсъдъци, та Дейвид Гребер, антрополог, по-истински от Гинзбург, се е заел да разсее мита за натуралната размяна. Както той убедително показва дематериализирането на парите, резултат привидно от развитието бартер, пари, кредит е неправомерна фикция. В началото, както Мос е прозрял, стои всеобщата задлъжнялост създавана от онова, което днес виждаме като даряване; поради тази изначална форма възниква осчетоводяване в пари, а при тяхна липса се появява и бартер. И след всичко това, не би следвало да има съмнения за кого преливането от пустото в празното е призвание.



[+/-] Show Full Post...

вторник, 15 май 2012 г.

Mета-, макро- и микро- история

Метаистория е термин, който става популярен след книгата на Хейдън Уайт, макроистория се свързва главно с Бродел и близки, а микроистория препраща неизбежно към Карло Гинзбург. Threads and Traces е сборник от негови есета, достатъчно разнородни, но и повечето от тях - блестящи. Клишето за появилите се 'ласкави отзиви' е вече приложимо, докато по-строгата критика остава като очакване, но това е и днешният едномерен етос de gustibus aut bene aut nihil.



Търсачи на трюфели и парашутисти, птици и жаби, микроскопи и телескопи - това са няколко от популярните аналогии за представянето на историята в макро- и микро- мащаб. Още в средата на 20в. Леви-Строс се е усъмнил във възможността тези подходи да представя истории и така, ан пасан, е един от първите, които използват термините. Гинзбург, с разбираема пристрастност твърди, че началото на микроисторията не е в отхвърлянето й, а в рефлексивното й прилагане, за което предлага пример, датиращ десетилетие по-късно, именно чрез някаква детайлна студия. Преди да се впусне в новата методология обаче, той е добил известност с откриването на шамански следи в Европа, от времето на конртареформацията: Италианските бенанданти, за които вижда и аналози. В есетата, за микроподход, освен като тема, няма реално място, а и за шаманизма не се намира много. "Европейците (Пре)откриват на Шаманизма" се занимава главно с тютюн: преди да се пуши, той се е пиел, което препраша към античността и сведения за скити и траки, които не познавали вино, но се опиянявали с пушек. Мимоходом е подхвърлен въпросът, защо от Новия Свят Европа не възприема марихуаната или опиума и дали наистина никотинът там въздействал по-различно както и алкохолът.

Сборниците осланящи се на принципа 'за всекиго по нещо', рядко разочароват, а Гинзбург има и предимството, че пише своите есета в една действително свободна форма, привилегия, която вероятно името му е осигурявало в иначе формално взискателните журнали. Това сериозно преимушество рискува и да се окаже слабост, когато литературността изпъква дотам, че поставя под въпрос историчността: историята е главно реторически жанр, писане градено с артефакти, които да я гарантират. Хейдън Уайт предлага своята метаистория преди вълната на микроисторизъм да се е плиснала, но за нея, съвсем очевидно, стандартните литературно0аналитични техники са достатъчни: микроисторията, погледната лошо, е не повече от исторически журнализъм.

още...



1. Description and Citation 7
2. The Conversion of the Jews of Minorca (a.d. 417–418) 25
3. Montaigne, Cannibals, and Grottoes 34
4. Proofs and Possibilities: Postscript to Natalie Zemon Davis,
The Return of Martin Guerre 54
5. Paris, 1647: A Dialogue on Fiction and History 72
6. The Europeans Discover (or Rediscover) the Shamans 83
7. Tolerance and Commerce: Auerbach Reads Voltaire 96
8. Anacharsis Interrogates the Natives: A New Reading of an Old Best Seller 115
9. Following the Tracks of Israel Bertuccio 126
10. The Bitter Truth: Stendhal’s Challenge to Historians 137
11. Representing the Enemy: On the French Prehistory of the Protocols 51
12. Just One Witness: The Extermination of the Jews and the Principle of Reality 165
13. Details, Early Plans, Microanalysis: Thoughts on a Book by Siegfried Kracauer 180
14. Microhistory: Two or Three Things That I Know about It 193
15. Witches and Shamans 215
Notes 229 / Index 313


[+/-] Show Full Post...