Истинският номер - 2

Шумът, който вдигат обувките на Ван Гог, изглежда е актуален: освен в театралната им френска поява тази пролет, те се откриват и в още две събития. През миналата година сe забелязват на корицата на една книга и в края на това лято - покрай една експозиция в Йоханесбург, наречена Pointure. Там е бил проведен и семинар, за чието съдържание може да се гадае, но цялостната насока зададена от закачката на Дерида прави вероятността за интересно развитие на темата доста ниска. Съвсем не така обаче стоят нещата с книгата: Heidegger, Art, and Postmodernity издадена в престижно университетско издателство, съответно и от университетски преподавател, бил той и от Ново Мексико. Иейн Томсън/Iain Thomson, неиният автор, освен това е успял да завоюва и известна популярност пишейи статията за Станфордската философска енциклопедия Heidegger’s aesthetics(2011), която се опира и на не малобройните му публикации.
Майер Шапиро, в своята обвиняваща статия, цитира авторитарната декларация, с която Хайдегер защищава своя прочит: “Би било най-лошата илюзия да си въобразим, че именно нашето описание, доколкото е субективна дейност, е възпроизвело всичко, така че след това да може да бъде нанесено в картината”. И сам коментира: “За жалост философът сам се е поддал на илюзия: от тази среща с платното на Ван Гог той е извел една вълнуваща серия от образи, свързващи селянина и земята, но е очевидно, че те не изразяват съкровеното чувство въплътено в платното, а произтичат от една проекция на хайдегеровото възприятие, присъщо само нему”(199). Изпреварващата защита на Хайдегер, както по- късните коментари посочват, по една перверзна логика е и предателство: ако не си даваше сметка, че неговата интепретация е проекция или фантазъм, авторът й не би се сетил да я предпази от това обвинение.
Казусът по тази линия не изглежда особено перспективен, обаче Томсън е изобретил един причудлив довод, който има шанс да влезе в ръцете на опонентите : колко екстравагантно може да бъде пристрастието.
Отбелязвайки, както и Шапиро, че в текста на Въведение в Метафизиката се среща още едно позоваване на на обувките на Ван Гог, Томсън обръща внимание на приведената там асоциация: “човек се озовава изведнъж насаме с онова, което е там, като че ли самият той в късна вечерна есен, когато догаря последният огън от картофена шума, се връща от полето с мотика на рамо” (Ш.204;T.113;(IM 37–8/GA40 38)). Според него това съвсем не е проекция, а се открива в дясната обувка, нарисувана от Ван Гог. Там Томсън вижда селянка с боне, мотика на рамо и, зад нея, догаряш огън. С известни уговорки за скрити картинки, сублиминална перцепция и настояване, че следва да се гледа оригиналното платно с неговите дебели мазки, той обявява, че така Хайдегер се оказва обосновано прав. Една постмодерна мистификация, (каквито им у Дерида) едва ли би била така подчертавана както го прави Томсън: освен че привежда едър план от репродукцията на съответното място в текста (fig5/p114), той се връща към своето откритие още веднъж в края на главата (n74/p120) и втори път в края на самата книга(p217).
+english version