събота, 19 януари 2013 г.

2013

След като Светът пропусна удобния момент да свърши по един уж-закон(омер)ен начин, сега се отваря перспективата за някакъв неясен брой години нелепости и шум. Като начало и при липса на друго, 2013 пpедлага неизчерпващата се възможност за отбелязване на разни годишнини - примерно: 100 от рождението на Камю, 300 за Дидро, 90 за Рене Жирар, 70 за Тери Игълтън и тук всеки скучаещ може да добавя още и още.


Туберкулозата и театъра са две от нещата, които донякъде тайно сближават Албер Камю и Ролан Барт. Разбира се има и много по-очевидни - като начало: съпротивата срещу прилагателното; в един свят в който рекламата и/или пропагандата започнват да добиват измеренията на натрапчивост, изобличаването думите, валоризиращи скрито или открито, е очевиден ход. Сблъсъкът между двамата обаче се оказва поскоро политически, отколкото идеологически; по-нататък Барт ще стигне до ницщеанското прозрение, че езикът е неизбежно метафоричен, ще каже нещо и за фашистката му природа, след което ще се оттегли между снимките и катинките, до момента, в който една кола.... След като се изпокара с интелектуалната левица[1], Камю ще запази единствено близостта си с анархистите[2] и ще се отдаде на писaтелство. А и то видимо ще му се отдаде, доколкото сега е ясно, че интертекстуалността се проявява в интересни форми при автор, който може би има своите комплекси. Изрезката от вестник, която Чужденецът чете и препрочита, става по-късно цяла пиеса за Недоразумението. Но от някъде Камю изглежда е чул за писаното от Карол-Хуберт Ростворовски, дори и за това, че писал пиеса за Калигула. Междувременно кореспондира с Франсис Понж и може би несъзнателно гради образ за писателя, срещащ непреодолими спънки за своето писане и които, в негово отлагане, писмено обяснява. Може би така Жозеф Гран[3] се появява в Чумата и несъмнено е литературен герой от калибъра на Пиер Менар, при все че не завоюва слава като неговата - напротив, сякаш, всички го забравят. Падането е разбира се върхът, фиксиран преждевременно, добре известно е, от една кола. А там следите на Бодлер и Бийте бедните има с какво да занимават по-взискателните читатели[4] - на текстове, не на романи.

Дидро е досадник, доказано е - щом Гьоте ентусизирано го превжда и Хегел го цитира, като че ли го знае наизуст[5]. В терминологията на Барт той е пишещ, не писател; а пишещият винаги пише нещо - Писмо върху слепите, което Дерида ще упоменава в кураторския текст към своята изложба в лувъра "Слепите в живопистта"[6], а оттам към Брьогел и неговата картина, за която пък Герт Хофман е написал роман или към мита за Персей и съзвездието, в което е Алгол и древноегипетските хемерологии, за които сякаш звездата е важна[7]. Или статия за Енциклопедията, примерно, и така превежда Лайбниц обратно на френски от латинския, в който немските ученици на Волф старателно го били превели. За 300 години куриозните случките са се нароили и дори покрай Дидро може да изкочи нещо нещо забавно...

Преди около 40 години Рене Жирар е бил оригинален и интриговащ автор, поне такова беше все още впечатлението у нас десетина години по-късно[8]. Когато дефицитът от информация бе преодолян, нещата вече изглеждаха доста по-различно: някаква леко маниакална обсесия, приобщена към християнските фундаменталистики - от което всеки разумен човек ще избяга, надалеч. Сега Жирар става на 90 години, вече е безсмъртен и доста неинтересен. За разтуха остава да се четат писанията на неговия първи докторант Ерик Ганс, с когото, както се разбира, той имал сериозни несъгласия - все пак.

A Тери Игълтън, който също успяваше да занимава четяща публика, понякога с идеи, понякога с фрази, напоследък пък се присеща за католическото си детство - тема, с която вероятно ще го забравим съвсем.

И ако някому беше по-интересно, тук можеше да има нещо[9] за снимките-картинки на Джеф Уол...

Бeлежки
[1]Лансон Ф., Чумата да го тръшне, Литературен Вестник, #2/2013
[2]Magnone F., Albert Camus, compagnon de doute (Dazibaoueb)
[3]Onfray M., L'Ordre libertaire, la vie philosophique d'Albert Camus (Paris: Flammarion, 2012 (595 p.))
[4]Ellison D., Camus and the Rhetoric of Dizziness: "La Chute", Contemporary Literature Vol. 24, No. 3 (Autumn, 1983), pp. 322-348 Jstor
[5]Хегел Г., Феноменология на духа, София: Н.и.И, 1969, сc.437, 464, 484..
[6]Derrida J.,Memoirs.html of the Blind
[7]Jetsu L. et al, "Did the ancient egyptians record the period of the eclipsing binary Algol - the Raging one?" arxiv.org
[8]Жирар Р., Насилието и свещеното (1972), гл.10
[9]DeBolle L.,Jeff Wall and the Poetic Picture:, Rhizomes, Issue#23/3012

[+/-] Show Full Post...