вторник, 18 ноември 2014 г.

Мито-логически

"Бриколаж" е чуждица и със своята (етимологическа) непрoницаемост носи сякаш респектабилност, още повече, всички знаeм, като термин тя е въведена в обръщение от Леви-Строс. Там, където говорят френски обаче, думата е съвсем ежедневна и има по-скоро пейоративно значение: бриколаж е селският кокошарник, направен от тенекии за сирене и рекламен винил, бриколаж са самоделните градски сергии от винкел и ламарина, наплескани обилно с боя; бриколаж е, разбира се, постмодернизмът...
Оригинално, идеята е била се поясни мито-логията: тя е ментална форма на бриколаж – разпознаваемите й елементи са рециклирани в една повторна употреба съдържания. Но когато е ясно, че Европа не е само една история, която неизменно прогресира, въпросът за отживелиците може да изглежда по един друг начин.



Lowell Edmunds, Oedipus. Gods and Heroes of the Ancient World, London/New York: Routledge, 2006. Pp. 177. ISBN 978-0-415-32935-4.
Dora and Erwin Panofsky, Pandora's Box: The Changing Aspects of a Mythical Symbol , (1956) (New Jersey: Princeton University Press; reed. 1991, ISBN-10: 0691018243)
Christoph Luthy (2000), The Fourfold Democritus on the Stage of Early Modern Science, Classical and Medieval Literature Criticism, Gale Literary Criticism Series, vo. 136: ed. Lawrence J. Trudeau (Detroit, Gale, 2012), p.301-26.

Психоанализата, независимо дали е ефективна като терапия, интелектуално би била нещо като кокошарник за душата – или поне така изглежда в една перспектива развита след Леви-Строс. Добра илюстрация за това е употребата на мита за Едип, която след Фройд става така популярна. В действителност, от античността до началото на 20в., Едип е неотменно свързан със сфинкса(та), най-забележителния елемент от неговата история, илюстриран по гръцките вази или коментиран от Хегел. При фройд обаче именно той липсва (сходен би бил разказ за потъването на Титаник без упоменаването на айсберга или Червената шапчица без вълка).
Най-стандартното предаване на житието-битието едипово сякаш е фолклорния модел за героя - той се доказва, върши подвизи, и получва признание и облаги. Първата му изявява е физическа - елиминира на един кръстопът някакъв колар и спътниците му. После среща сфинкса, чиято енигма решава под заплаха за собствения си живот - който така спасява, а като неочквана бонификация получва признанието на тиванците. Иронията на съдбата е, че тяхната царица, за която приема да се ожени, е (фактически, и неизвестно нему) неговата майка, овдовяла след като съпугът й, респективно баща на Едип, бил убит на някакъв кръстопът. Във фройдистката версия сфинкс няма, а в действията има умисъл (възможен само с наличие на знание).
Леви Строс е илюстрирал своя метод прилагайки го към мита за Едип, а по-късно, след сравняването на психоаналитиците с лечители-шамани, препраща иронично към хиваросите, известни (като head shrinkers) с пристрастието си да събират човешки глави, от които правят, смалявайки ги, свои трофеи.
"Кутията на Пандора" e митически епизод също добре познат в съвременната култура - и също така преиначен: любопитната Пандора престъпила забраната и отворила кутията, от която се пръснали всички неволи и нещастия, тормозещи човечеството до днес. Идеологическото послание на такъв (милиционерски) прочит е повече от ясно; в гръцкия мит няма нищо такова, няма дори кутия; оригинално навсякъде става дума за "питос" - "кутията" била измислена от Еразъм, усетил вероятно някакъв фройдистки подтекст в цялата история. В митологията епизодът е част от конфликта между братовчедите Зевс и Прометей - Пандора е изработена като примамка, чрез която са пуснати бедите, сполетяващи човечеството. Библейската аналогия е лесно разпознаваема, още една прична по-късните брикольори да разпарчетинят мита, та да сглобят от него репресивна историйка. А по всичко личи, че Пан-дора изначалното е земята Гея, от която идвали всички дарове, но бързо свършвали, така че оставала досадата на трудното/трудово ежедневие. В по-широк план тази част от гръцката митология като че ли третира меланхолична констатация, че благата, каквито са огънят или жените, създават и проблеми. Известния мит за Прометей в случая е периферен, но си струва да се отбележи и неговото прекрояване духа на авторитаризма: той и братовчед му си правят номера, и когато Зевс скрива огъня от хората, Прометей им го връща - нещо съвсем различно от версията, според която той го краде и бива наказан.
В традиция, за която Платон (продължава да) е централна фигура, конфигурирането на елементите прави спорно разграничаването на митология, литература, история и идеология. Според Диоген Лаерций, Платон възнамерявал да изкупи книгите на Демокрит, за да ги изгори: неговото желание някакси се е сбъднало - какво собствено той е написал или казал, реално не е засвидетелствано, а е останало само име, с което историята видимо си е играла. В началото на Новото Време Демокрит е известен в 4 отчетливи варианта: пропонентът на неделимите - станали известни с гръцкото си име "атоми", смеещият се философ, меланхоличният лекар и езотерикът-алхимик. Аристотел често го коментира (докато Платон никъде не го и споменава), така че след схоластиката Демокрит-атомистът е бил вече познат. За хуманистите обаче далеч по-забележителен е тандемът Демокрит-Хераклит, който (още по римско време, с Лукиан и Ювенал) онагледява двете маски – смееща се/плачеща – на гръцкия театър. Етимологията ан-атом свързвала обаче Демокрит по безспорен начин с медицината и собствени писма на Хипократ са били свидетелство за неговия авторитет в дисциплината. А древността на алхимическите трактати с негово авторство са доказателството, какъв той реално е... Славата на Демокрит видимо е надживяла неговите текстове, но историята и паралелите, как това се е случило, вероятно заслужават повече внимание.

Бележки
Леви Строс: за бриколажа La pensée sauvage (1962), ch1, p. 26-47; за Едип Antropologie structurale, ch.11 (1955), за психоанализата Ibid., ch10 (1958); за шринкс La potiere jalouse (1985) и евентуално Descola P., Head-Shrinkers Versus Shrinks: Jivaroan Dream Analysis, Man, New Series vol. 24, No. 3 (Sep., 1989), pp. 439-50 Jstor
Рецензия за Едмъндс с отговор и реплика в Bryn Mawr Classical Review (2008).
Още по темата
Рецензия за Дора и Пандора от Е. Гомрбич, E. H. Gombrich, Review of Dora and Erwin Panofsky, Pandora's Box: The Changing Aspects of a Mythical Symbol, Burlington Magazine, Vol. 99, 1957, pp.280 pdf. За Пандора по подробно във Vernant J-P., Oeuvres, Vol.1,2, Paris: Seuil, 2008
Оригиналният вариант публикуван от Люти в Isis 91 (2000): 443-79. Jstor; за дребни допълнения Piero Schiavo. Les couples Démocrite-Héraclite et Démocrite-Hippocrate à l’âge moderne entre histoire et légende, SJC n° 1 (2011) 1. html Диоген Лаерции, Животът на Философите 9; Лукиан Bion Prasis / Vitarum auctio en: Sale of Creeds

[+/-] Show Full Post...

четвъртък, 30 октомври 2014 г.

Систематиката на Вюймен

като очевидно продължение на предния пост:





Жюл Вюймен /Jules Vuillemin/ не е между имената, които Филип Декола споменава и този пропуск отваря място за коментар - в неговата книга What are Philosophical Systems? (1986) [1] се открива четриделна схема, напълно сходна с представянето на четирите антропологически "онтологии". В действителност това е четиво[2], което двадесет години по-рано е могло сякаш да стане "(златна?) класика" на структурализма, но дори и със закъснение пак впечатлява. Постижението на Вюймен, е една, така да се каже 'априорна', дедукция на възможните философски системи. Неговите разглеждания се опират на лингвистичен анализ на предицирането, чрез който той стига до извода, че са възможни четири елементарни случая и те корелират със съответни видове философии. За разлика от заниманието на Декола, който разполага с 4 отчетливи названия, Вюймен не е намерил запомняща се номенклатура: разнородните исторически останки подсказват, названията за видове философии, но те се нуждаят от уточнения и пояснения - постигната структурна четридялба би могла да се представя приблизително така:
платонистки свят:
всичко е идея или наподобява идея
медиевистичен реализъм:
universalia ante rem
номиналинализъм:
примат на нещата над множествата
процесуализъм:
а ла Хераклит-Eпикур-Дельоз

Както при дискутирането на Декола, лесно се разпознават два монизма и два дуализма[3], различавани всеки път според водещото начало, но съдържанията им този път са субстанция или акциденция. И напълно в структуралистки дух Вюймен също отказва да идентифицира каквито и да било истории и еволюции, ограничавайки се до констатация, че тези системи са едновременно несъвместими.
Методологиеското въздържание на Вюимен е напълно разбираемо, но пък реториката на един историзиращ наратив би могла да има свои плюсове: ако не друго, да подскаже основания, потвърждаващи лингвистичния анализ, но различни от него. Още повече, систематиката на Вюймен приема освен 4-те вида философии и други две нагласи: скептична и доверчива. Може да се приеме, че те присъстват по-скоро като нюанси, въпреки че в изчистена форма могат да се издигат до скептицизъм и интуитивизъм - и така Вюймен ги добавя като равнопоставени на първите четири.
Структурализмът, както Леви-Строс го излага и както се описва в учебниците, предполага, че ако е дадена правилна подялба от 4 компонента, то зад нея стоят две бинарни опозиции. Линейността на дискурса обаче налага някакъв ред в разглеждането им, така че нарацията, класически, представя една първа "остра" опозиция, която да се тушира с въвеждането на нова двойка елементи, играещи сякаш "опосредстваща" роля. Няма пречка обаче да се процедира в обратен ред и тогава някаква "смекчена" опозиция изглежда като че ли се "радикализира".
В такъв дух може да се започне от древногръцката апория за движението, видяна като сблъсък между Хераклитовото "всичко тече" и "Парменидовата статичност" - една първа опозиция между "всичко е движение" и обратното "движението е илюзия". Стриктно по схемата изявена от Леви-Строс, остротата се тушира в нова опозиция, избягваща екстремизма и търсеща решение в двойката възгледи за континуума - като предхождащ точките или пък някакси съставен от тях. Аристотел изтъква, че в континуума само се набелязват потенциално съществуващите точки, докато при Евклид две точки задават линия.
В действителност Вюймен достига до своята ситематика анализирайки първоначално в една обемиста монография "главния аргумент" на Диодор Хронос[4]. В по-късната работа от този (доста) монументален труд остава едно бегло упоменаване, но затова пък е разгледана именно апорията на Зенон за движението, а цялото е предшествано от анализа на предицирането. Онова, което Вюимен обсъжда като именно начало, е познато по-скоро от аналитичната традиция като трихотомия (или дори квадротомия) на Фреге - дискутирането на множеството значения на копулата 'е' [5]. Ако "Сократ е човек", дали е някакси е съпричастен на една 'човещина' или тя е негово качество или пък той просто попада в множеството от хора? - архаични метафизически въпроси-и-отговори, които собствено пораждат вековечна досада. Но ако в крайна сметка алтернативите се вписват в набор от 4 типа, независимо дали човек приема или оспорва това, всичко се прояснява - поне малко. "Онтология" в последна сметка е онова, което предрешава предицирането, а формалният анализ спира с това, че то е вярно или невярно без да е дадено трето. В езика този диалетизъм се контекстуализира: за вярно или невярно се говори когато предикатът се счита за "приложим"[6]. Икономиката на ежедневието криe този подразбиращ се термин и борави сякаш само с три елемента: вярно, невярно, неприложимо (или безсмислено). Онтология или семантика за Вюймен са по-скоро митология и аксиоматика, т.е. два подхода при създаването на системи: митът (или дори онтотеологията) предполага обект, чиито проявления се разясняват, докато, обратно, аксиоматиката разяснява проявления, зад които се очертава "нещото" - евентуално съществуващо. Говоренето за онтология обаче предполага и решение на проблема за граничните преходи: дали и кога онова, което е вярно до някаква граница, е вярно и на самата нея - респективно, как се третира света, наблюдаван от мнозина, един или никой. Такa Вюймен определя скептицизма и интуитивизма като субективни, докато другите 4 вида философия нарича "догматични". Изборът, рационален, е само в този два рода, а еклектичността е несъстоятелна - telle est la condition humaine.
Бележки
[1] Vuillemin J., What are Philosophical Systems?, Cambridge University Press, 1986. оригиналното издание е на английски език
[2] за кратък праволинеен прочит вж. Holmes R., Philosophy in review , Vol 8, No 5 (1988) p. 199-201 pdf
[3] в приложението на предния пост Залезът на Природата и Културата
[4] Vuillemin J., Necessite ou contingence. L'aporie de Diodore et les systemes philosophiques, Paris: Minuit, 1984; reed. 1997; Necessity or Contingency. The Master Argument, Stanford, CSLI Publications, 1996.pdf
[5] локус класикус изгежда е в Hintikka J., “Is”, semantical games, and semantical relativity, J. of Philosophical Logic, 8.1 (1979): 433-468; но темата е занимателна и може да се развива както личи от едни кратки библиографски бележки
[6] пример: "седем е просто число" е вярно; обаче, ако се твърди, че "Сократ е просто число", това е невярно и след като друго няма, то би следвала вярност на "Сократ е съставно число".

[+/-] Show Full Post...

неделя, 17 август 2014 г.

Отвъд природата и културата: наследниците на Леви-Строс

Напоследък по Витошка често се забелязват живи статуи. Въпросът, който минувачите (сигурно) си задават, е какво би казал по този повод един Платон или Бодрияр? или Леви Строс?

Историцисткото мислене най-вероятно пък ще се върне към "живите картини", останали популярни до преди век, а преди тях и възстановките /reenactments/, популярни още в античния Рим и до края на средновековието - за тях мислене по Хегел и по Фройд. Кръстосването на темите обаче лесно и по (не)понятни причини може да препрати към няколко имена, които обобщено да представят "наследниците на Леви Строс": Дан Спербер [1], Бруно Латур [2] и Филип Декола [3]. Преди да стигнем до тях, именно историцизмът подсказва няколко възпоменания - най-напред за изчерпването на класическата антропология: както географията изчерпва своя предмет и днес е изместена от една глобална екология, то и етнографията с изчерпването си прераства в антропология, която пък, поради една очевидна липса на разширения, става все по- рефлексивна. През 20-и век антропологията обаче изиграва ролята, която историята е играла в 19в.: релативизира универсализма, този път не само на европейската култура, но и на познанието изобщо. През 60-те години структурализмът успя, макар и за кратко, да измете от интелектуалната сцена трупаните там пластове мъдрост - за кратко и хуманитарните дисциплини бяха интересни, макар че хипопотамските онто-херменевтики и безмозъчните аналитичности отмъстително се завърнаха. Липсата на идеи - като тази, която се въдвори след деконструктивния обрат - е дефинитивна за всички консервативни нагласи: днес в опит да се привлече вниманието започва гръмкото говорене за някакъв 'онтолоджикал търн' [4], за начало - пак в антропологията.
Дан Спербер, който е освен пряк ученик на Леви-Строс, също и носител на първата награда учредена на името на учителя, а и един от първите, които започват да деформират структурализма, завой, който се очертава в Du symbolisme en general и го отвежда към когнитивните науки. Днес, с известна неохота сякаш, той обаче признава, че и на новото си поприще усеща влиянието на всичко онова, което е оспорил (на първо място, несъмнено Дивата мисъл). Бруно Латур формално няма дълг към Леви-Строс и говоренето покрай него често прескача препратките, макар те да се достатъчно безспорни: той започва с квази-етнологически изследвания върху практикуването на (естествено, "западна") наука и именно това го извежда към квази-онтологическите разбирания: за модерността, която си въобразва, че категорично различава деятел от действие и отказва да вижда всичко онова, което плътно ги свързва. Между човеците и не-човеците според него се установява цяла една област, която трудно бива мислена от картезианството. (Впрочем Декарт собствено все още говори за "степени на реалност".) Заглавието-лозунг Ние никога не сме били модерни и самата симетричната антропология на модерните и не-модерните директното извеждат при градския брикольор, разконспириран от Леви-Строс. Онтологията на Латур, били тя градуирана или просто алтернативна, е била добронамерено забелязана и в бандата на Мейасу, като Греъм Харман дори е издигнал автора в ранга на принц[5]. Латур фигурира отчетливо и сред вдъхновителите на Филип Декола в неговото мащабно начинание, извеждащо Отвъд природа и култура, както гласи заглавието на най-силната му (към днешна дата) книга. Несъмнено неотдавнашният й превод на английски език е повод за текущия интерес към идеите и свързаните с нея. «неща». Разглежданото от Декола би могло да се сюжетира по един просвещенчески маниер, започвайки с неясни времена, когато човечеството практически не отличавало себе си от природния свят; по-нататък видимите разлики между човеци/не-човеци станавали значими, макар принципно различие да не се отчита - и това би бил анимизмът; след него идват системите, които отчитат и наблюдаемите и принципни разлики, докато накрая се стига до възгледа, че хората са принципно различни от природата, но не физически – т.е. натурализма. Като добър структуралист Декола предлага просто две опозиции, кръстени вътрешно/външно и прилика/различие, от които добива четири системи наречени "тотемизъм", "анимизъм", "аналогизъм" и "натурализъм". В една по-архаична терминология това несъмнено биха били само "светогледи" (велтаншауунген[6]), но днес те са наречени с гръмкото "онтологии"[7]. Натурализмът определено не е привилегирован възглед, а и би следвало да е ясно, че просвещенческата прогресия не е непременно цикъл: признаването на принципната разлика природа/култура, при все че тя не може винаги еднозначно да бъде прекарвана, е конститутивно за самото мисленето – или поне за онова, което наричаме така. Декола е от преките ученици на Леви-Строс, организирал е честванията по повод стогодишноната му и е наследник на неговата лабораторна група. Според идиома,"за добро или за зло", той най-очевидно е наследил неговата литературна маниерност, за която от отдавна е изписано достатъчно много. Встъпителната лекция, която Декола изнася в Колеж дьо Франс при откриването на катедра наречена Натурална антропология в това отошение е образцова (и следва да се чете в оригинал). Дан Спербер, при все че е син на писател, пише в безличния академичен маниер, докато Латур демонстративно се придържа към реториката на един съвсем битов и разговорен език. Преводите на подобен род текстове обаче твърде често заличават нюансите и отпращат на заден план прозрението, че в крайна сметка няма "какво", а има само "как".

Бележки
[1] Dan Sperber, официален сайт, с референции и текстове (включително книгите Rethinking Symbolism [pdf] (1977) и On Antropological Knowledge [ pdf](1977), в която част трета е статията Claude Levi-Strauss от Structuralism and Since, J. Sturrock ed., Oxford University Press, 1979; по-късно Sperber D.,Claude Levi-Strauss, a precursor? European J. of Sociology, vol.49, Iss.02, (August 2008), p.309-14
[2] Bruno Latour, официален сайт, с изчерпателна библиография и достъп до множество текстове (преводи и на бг (две книги) и коментари дори тук; текущо приключи воденото от него мащабно проучване върху "модалностите на съществуване".
[3] Philippe Descola, нелокализиран в мрежата, следва да се издирва текст по текст; намираема е редактирана и с негов приносNature and society : anthropological perspectives London, New York: Routledge, « European association of social anthropologists », 1996; под негова редакция е Claude Levi-Strauss, un parcours dans le siecle Philippe Descola (dir.) Paris, Editions O. Jacob, 2009
Ключовата книга Par-dela nature et culture , Paris, Gallimard, Bibliotheque des sciences humaines, 2005, от която Hau (vol.2,iss.1,2012) публикува в превод гл.14 (The traffic of souls); гл1. частично
[4]Kelly J.,The ontological turn in French philosophical anthropology Hua vol 4, Iss 1, 2014; по-нататък в същия брой Салинс (p.281–90) критикува Декола, който му отговаря(p.295-300): Sahlins M., On the ontological scheme of 'Beyond nature and culture'; Descola P.,The grid and the tree, Reply to Marshall Sahlins’ comment
[5] Graham Harman Prince of Networks: Bruno Latour and Metaphysics (2009) [pdf ] името на Mаларме между тези на Мейасу и Леви-Стрoс прави всичко очевидно, имхо.
[6] Хайдегер, идеологът на онтологията с главно-О, предварително е осъдил "епохата на възгледите за света" (Die Zeit des Weltbildes, 1938), започнала според него именно като някакъв (фатален) антропoлоджикъл търн.
[7] "Ontology Is Just Another Word for Culture",това е темата, която се дебатира през 2008г. в Манчестерския Университет от група антрополози; Martin Holbraad красноречиво описва ситуацията: Whatever it might be, philosophers assume, ontology is a topic that merits deep reflection since it pertains to ‘ultimate’ thoughts and principles, about what kinds of things exist and so on. Culture, on the other hand, is a rather trashy phenomenon that floats on the surface of thought. Contingent and empirical, and largely unreflective and unprincipled, culture is a relative non-brainer of a topic,best left to anthropologists... Nine times out of ten, when you hear the word ‘ontology’ mentioned in an anthropology seminar (and sometimes even in print) what you hear is a posh and trendy synonym for ‘culture’.
вж. Critique of Anthropology, 2010 30(2): 152-201 [pdf]



още...

[+/-] Show Full Post...

петък, 21 март 2014 г.

За природата на нещата и думите


Greenblatt S., The Swerve: How the World Became Modern, New York: Norton, 2011
Passanante G.,The Lucretian Renaissance: Philology and the Afterlife of Tradition, Chicago:University of Chicago Press, 2011.


There are moments, rare and powerful, in which a writer, long vanished, seems to stand in your presence and speak to you directly, as if he bore a message meant for you above all others. Стивън Грийнблат неотдавна публикува популярна книжка, в която находката на Поджо Брачолини от 1417 - първия ръкопис на De Rerum Natura - се представя като особено знаичм момент от това, което днес се нарича Ренесанс. В предговора той се застрахова от предсказуеми критики, обяснявайки колко лично (благодарение на невротична майка) е неговото отношение към античния текст: вероятно е бил наясно, че в днешна в Америка самото упоменаване на идеите излагани от Лукреций пак е способно да предизвика истерични реакции (също както и тези, които са присъдили Пулицер на книжката). Праведниците, с избиваща по устите им пяна се гневят, - научно - най-много за това, че средновековието било окарикатурено, макар да е видно, че тяхната реална грижа е християнската догматика. Грийнблат като специалист се интересува от ренесанса, недокрай отчетлив исторически период, и му е необходим кoнтраст. Наблюдението (му), че именно ревностните християни са опазили ненавистния им Лукреций, е донякъде иронично, а от това апологетите, обратно, се опитват да правят капитал, макар по-основателно е да се подозира, че Лукреций е бил преписван единствено заради формата - език, древност- и без никакво разбиране. Видимо това продължава и през ренесанса, чак до началото на т.н. научна революция: едно педантично претърсване на оцелелите от 15в. копия, близо 50, показва, че бележките на ранните читатели са главно филологически и съвсем не спекулативни[1]. При това, доста изненадващо, освен Макиавели, липсват следи издаващи, че други читатели са се вълнували от атомите или атеизма - нещата, които днес изглеждат така очевидно важни в този текст. А това трае и до времето на Монтен, който е друго по късно изключение. Несъмнено, физиката на "нещата" е неубедителна и няма как от нея да се преминава обратно към метафизиката.[2] Но, възторгнати от латинския, ренесансовите хуманисти дори ползвали, макар за кратко, Лукреций като учебно помагало; през 19в. това се случва отново във франция и тогава един млад преподавател подготвя за часовете по реторика анотирано издание - това е е част от предистрията как Бергсон е получил нобеловата награда за литерaтура[3]. През 19в в разглеждането на атомизма / епикурейство паралелизмите изглежда са методологическа натрапчивост: Хегел прави паралел със стоицизма, Маркс пише за сравнението на Левкип и Демокрит[4], Бергсон - за различията между Лукреций и Епикур.Ce qui frappe le plus dans l'oeuvre de c'est une melancolie profonde.
Скоро след Грийнблат излезе по занимателната - и "постмодерна" - книга на Пасананте. Филологията, ако е сериозна дисциплина, се нуждае от 'следата', която няма как да не e материалистка, какъвто е и Лукреций. Интриговащата идея, че атомите са като буквите, Псананте споменава неколкократно, а тя се коментира още и от Бергсон. Доколкото Лукреции не използва чуждицата 'атом', а говори само за елементи (eLeMeNts) връзката не е прекалено оригинална, но пък в по късните времена, когато 'книга на природата' е клише, писане и автор изглеждат неизбежно свързани. За постмодернизма обаче е ясно, че текстът е реч, а не език - Лукреций би говорил за езика и неговия естествен произход. А за онова, което се е получило, може несъмнено да се приеме двусмисленото заключние на Бергсон: Le poeme de la nature est triste et decourageant.

Блележки
(отзиви, привличащи вниманието към книгата на Грийнблатт, са намираеми, примерно, в статията от wikpedia; в същия дух може да се препрочетн и Хегел, коментиран по-долу)
[1]Palmer A, Reading Lucretius in the Renaissance, J. of the History of Ideas, Vol. 73, 3 (July 2012) p.395, [Jstor]
[2]Johnson M., Wilson C., Lucretius and the History of Science in The Cambridge Companion to Lucretius, ed. P. Hardie and S. Gillispie, Cambridge UP, 2005 [PDF]
[3]Bergson H., Extraits de Lucrece, avec une introduction et commentaires, Paris: Delagrave, 1884 [pdf]
[4] Хегел Г., История на Философията,, т. 2, София:наука и изкуство, 1982, с 432-65; Marx K.Differenz der demokritischen und epikureischen Naturphilosophie, Thesis, 1841, (en)

[+/-] Show Full Post...

неделя, 23 февруари 2014 г.

Ars longa, vita brevis

Tрилогии, тетралогии - кой ще ги чете, ако началото им не е многообешаващо...

Хавиер Мариас, Лицето ти утре
1 Треска и копие
2 Танц и сън
3 Отрова, сянка и сбогуване
София : Алтера, 2011-2:

Насим Талеб, Incerto, vols. 1-4
1 Надхитрени от случайността
2 Черният лебед
3 Прокрустовото ложе: философски и практически афоризми.
4 Антикрехкост: Как да излечем ползи от хаоса.
София: ИнфоДар, 2006-13,



Двама автори от средиземноморието, добили успех в англоезичния свят - там където днес единствено е възможен. Защо Хавиер Мариас е добил такава известност едва ли ще стане ясно от първата книга в поредицата, макар тя да е съвсем не лоша. С Насим Талеб е по-скоро обратното...

Cюжетния скелет и Bъплътената тема[1]. Виждайки, забелязвайки или дори наблюдавайки някоя личност в медиите, човек може да се впусне в съчиняването на историйки за нея, затова как би постъпила в определени ситуации и пр. От нещо твърде подобно илзглежда е породена и книгата на Мариас; на заниманието, може би пpосто писателски рефлекс, е придадена интриговаща форма - повествователят е вербован от 'неясна' британска служба, именно да дава мнение за това какво и как биха правили някакви хора, които е наблюдавал или интервюирал. Извън конструиране на правдоподобното обяснение, действие собствено няма, но когато читателят се оставя да бъде въвлечен в реалистката илюзия, книгата може да е четивна. На съдържателното повтаряне съответства (много добре) и стилистиката: на места са струпани по пет синонима или парафрази, а често се предлагат испански и английски варианти - повествователят и неговият основен събеседник са квалифицирани филолози; ако сюжетната идея е била прикрита, то темата e съвсем непосредствена - traduttore, traditore. Преводачите издават тайната на чуждия език, както в тайната служба талантливите издават бъдещето, както и двамата събеседници, които обсъждат историята на 20в. Още в самото начало Мариас демонстрира безотказността на похвата си: името Бертрам Тупра е претекст за няколко страници разсъждения кой и какъв би могъл да е той, като е ясно, че в текста по-нататък отговорът, дори да е изненадващ, пак е очевидно предопределен. Цялата изящна стилистика[2], както и владяната игра между фикционалното и реалното, колкото скриват толкова и издават мизантропията, с която (ни) привлича нетривиалната литература.



Всичко е точно. Неотдавна Насим Талеб беше нещо като рок-звезда на кономическите (сцени и) форуми. Първата му книгата е твърде безсъдържателна и повърхностна - вече изглежда суетно, но пък има стил: нещо като Хънтър Томсън на Уол Стрийт[3]. Интересните идеи в нея се само загатните и особено проницателни читатели биха могли да реконструират обосновката и продължението им, стига да са разгадали очертанията им. За останалите остава да потърсят всичко това другаде[4]. Талеб основно се занимава с изтъкване на случайността - че тя е достатъчно обяснение за твърде много случаи, нещо което предизвиква истерични реакции в общества, направили всичко и дори невъзможното за отричането й. Случайността е не само абстрактна, но и контраинтуитивна, а очакването на изненади и предвиждането на непредвидимото са предварително обречени занимания. Вероятностите може да изглеждат като въплъщение на ratio-налността, но те реално са съотнасяне на (не)желаното към (не)възможнот и няма кой да о-пределя и измерва едното или другото. На рулетката в Монте Карло няолко дни не се пада нула, явяват се все повече играчи, които залагат на нея, само че таванът пада; единственият оцелял умира от смях.


Паралелни Блежки
[1] Гонгоризъм
[2] В Тhe Рaris Review interview Мариас обяснява, че пишел текстовете си 'секвенциално', без да се връща / Javier Marias, The Art of Fiction, No.190 (2006) Interviewed by Sarah Fay
[3] Журнализъм
[4] На cайта си Талеб обявява генерическото име Incerto и там e окачил предварителния текст (300 стр; формули) на проекта, запълващ празнините в популярнитe му книги. Съществена част от възгледите на Tалеб е че следва да се правят опити реалността да се моделира чрез времеви редове, а не със стати(сти)чни разпределения.

[+/-] Show Full Post...

събота, 25 януари 2014 г.

Epagomena hemera

В края на годината се явяват едни ‘излишни дни’ – още древноегипетската администрация ги е нарочила: те идват след като свършат 12те месеца по 30 дни, също както тринадесетият елемент идва след дузината. И след множеството реформи, или въпреки тях, в края/началото на годината доста хора успяват да се сдобият с допълнително ‘свободно’ време, което да запълват, примерно в дочитане или четене на случайни книги...

Rachel Kushner, (2013) The Flamethrowers, Scribner
Hunter S. Thompson, (1998) The Rum diary, Simon & Schuster
John Banvillle, (1973) Birchwood, Vintage books


Lee Smolin, (2013) Time Reborn, Allen Lane
Lawrence M. Krauss, (2012) A Universe out of Nothing Free Press
Jim Baggott (2013) Farewell to Reality: How Fairytale Physics Betrays the Search for Scientific Truth, Constable


----------Hа кратко--------
Rachel Kushner - радикал чик; Hunter Thompson - пропиляното бъдеще, някъде между Греъм Грийн и Норман Мейлър; John Banvillle - първата Къща;
Lee Smolin - един лайбницианец срещу Айнщайн; Jim Baggott - The Grand Delusion (unveiled)Lawrence Krauss - Sire, je n’ai pas eu besoin de cette hypothese la;
[1]Огнехвъргачките е съвсем не лоша книга и не съвсем изработена: радикализъм, мотоциклети, ревност и нюйорската арт среда са в съдържатието й, предполгаемо ‘грабващи читателя’ - който може да игнорира формата; симпатия към начинанието би помогнала да се простят слабостите му, но без нея оценката би била по-скоро непредсказуема. Книгата се чете сравнително гладко до към последната третина, където грапавостите вече започват да се усещат дразнещо: проблематиката, заплетена в първите очаква финал, но решението не изглежда убедително: разпадайки се на серия епизоди, които зазвучават като пълнеж, съвсем по американски всички се оказват именно там, където им е било мястото. Книжното битие на повествователката, което сякаш поначало е отслабено, започва да изглежда като чист артефакт – гледна точка и елемент от банална интрига, нужни за да бъде разказвана цялата история. Като е ясно, че авантгардното изкуство е преди всичко реторика, е ясно и че съответните му персонажи, реални или текстуални, с лекота стават интересни. Повествователката обаче е провинциалистка, която говори малко, и често признава, че не разбира – претекст за наивно дистанцирания авторов поглед към случващото се. Но именно една ‘История’ е централното в книгата: от италианския футуризъм, страстта към скоростта и машините през индустриалния капитал до седемдесетарската радикализация на политиката - в контраст с измисления свят на нюйоркския артавантгард. Без стил (че и по-лошо) Рейчъл Къшнър разказва историйки, от които се плете по мащабната картина, а самите те успяват да са занимателни с неяснотата между фикция и факт в тях.

[2]Книгата на Къшнър много силно прилича на онези неща, недоработени и недописани, които биват издаван с етикета “литературно наследство”. Обратно The Rum Diary – неиздаден 'младежки' роман, който знаменитият автор се съгласява да предостави на феновете - реално можеше да попада в тази категория, но се оказва, че това съвсем не е така – което е и оздачаващо. Книгата е завършена, полирана и стандартна, точно както се очаква за времето й (1961); нещо средно между Греъм Грийн и Норман Мейлър, американски екзистенциализъм в караибите, и без разумно обяснение, защо 6 или 7 издателства тогава са я отхвърлили. Може би изчистената стилистика а ла черен роман и осезаемата свирепост на Хънтър Томпсън да се били стряскащи – тогава; от днешна перспектива се забелязва единствено лекотата, с която считаните за атракция елементи (мацката, парите, професията, бъдещето) са вградени в повествованието: няма място за съмнение, че вместо гонзо журналист Хънтър Томсън е могъл да стане просто велик американски писател...

[3]Дали четейки в 1973 г някой е могъл да предположи виртуозния литератор, който ще смае света (или поне част от него)? Още повече, след Birchwood Банвил се отплесва, неясно защо, в писането на някаква трилогия съчинения за Коперник, Кеплер и Нютон. След това обаче се появява доказателството - цяла книга, The Book of Evidence,(1989). Като начало той разказва някаква не особено правдоподобна история, в която няма как да остане незабелязана цялата интертекстуална игра: тя започва с обръщането на картезианския дитум и завършва с цитат от Bитгенщайн, Просперо така и не появява а, героят Габриел който има брат-близнак Михаил,и се представя като Йохан Ливелаб. И ако новите книги на Банвил преповтарят вече казаното, текстът ще въздейства и ретроактивно, нали?

Бележки
[1]Цитатът, който е на път да стане емблематичен: What occurred did so because I was open to it, and not because fate and I met at a certain angle; за един по-позитивен отзив James Wood, Youth in Revolt, New Yorker,April 8, 2013; а същевременно излезе и Рейчъл Къшнър, Tелекс от Куба, София: Жанет 45, 2013; портерт и още

[2] Гонзо/Gonzo?;впрочем някаква калифорнийска група (indie noise rock) се е кръстила на романа

[3]Джон Банвил,Думата на обвиняемия, София: Алтера. 2013
Murphy N., From Long Lankin to Birchwood: the Genesis of John Banville's architectural space, Irish University Review: a journal of Irish Studies, Mar. 22, 2006; на същия линк още неща, вкл. един разказ от Банвил
[4] Лий Смолин има похвалния маниер да качва своите работи в Arxiv.org и там могат да бъдат (пре)открити други негови идеи, по-стари и по-нови

[5]Лоурънс Краус, Вселена от нищо, София: Изток-запад, 2013

[+/-] Show Full Post...