четвъртък, 30 октомври 2014 г.

Систематиката на Вюймен

като очевидно продължение на предния пост:





Жюл Вюймен /Jules Vuillemin/ не е между имената, които Филип Декола споменава и този пропуск отваря място за коментар - в неговата книга What are Philosophical Systems? (1986) [1] се открива четриделна схема, напълно сходна с представянето на четирите антропологически "онтологии". В действителност това е четиво[2], което двадесет години по-рано е могло сякаш да стане "(златна?) класика" на структурализма, но дори и със закъснение пак впечатлява. Постижението на Вюймен, е една, така да се каже 'априорна', дедукция на възможните философски системи. Неговите разглеждания се опират на лингвистичен анализ на предицирането, чрез който той стига до извода, че са възможни четири елементарни случая и те корелират със съответни видове философии. За разлика от заниманието на Декола, който разполага с 4 отчетливи названия, Вюймен не е намерил запомняща се номенклатура: разнородните исторически останки подсказват, названията за видове философии, но те се нуждаят от уточнения и пояснения - постигната структурна четридялба би могла да се представя приблизително така:
платонистки свят:
всичко е идея или наподобява идея
медиевистичен реализъм:
universalia ante rem
номиналинализъм:
примат на нещата над множествата
процесуализъм:
а ла Хераклит-Eпикур-Дельоз

Както при дискутирането на Декола, лесно се разпознават два монизма и два дуализма[3], различавани всеки път според водещото начало, но съдържанията им този път са субстанция или акциденция. И напълно в структуралистки дух Вюймен също отказва да идентифицира каквито и да било истории и еволюции, ограничавайки се до констатация, че тези системи са едновременно несъвместими.
Методологиеското въздържание на Вюимен е напълно разбираемо, но пък реториката на един историзиращ наратив би могла да има свои плюсове: ако не друго, да подскаже основания, потвърждаващи лингвистичния анализ, но различни от него. Още повече, систематиката на Вюймен приема освен 4-те вида философии и други две нагласи: скептична и доверчива. Може да се приеме, че те присъстват по-скоро като нюанси, въпреки че в изчистена форма могат да се издигат до скептицизъм и интуитивизъм - и така Вюймен ги добавя като равнопоставени на първите четири.
Структурализмът, както Леви-Строс го излага и както се описва в учебниците, предполага, че ако е дадена правилна подялба от 4 компонента, то зад нея стоят две бинарни опозиции. Линейността на дискурса обаче налага някакъв ред в разглеждането им, така че нарацията, класически, представя една първа "остра" опозиция, която да се тушира с въвеждането на нова двойка елементи, играещи сякаш "опосредстваща" роля. Няма пречка обаче да се процедира в обратен ред и тогава някаква "смекчена" опозиция изглежда като че ли се "радикализира".
В такъв дух може да се започне от древногръцката апория за движението, видяна като сблъсък между Хераклитовото "всичко тече" и "Парменидовата статичност" - една първа опозиция между "всичко е движение" и обратното "движението е илюзия". Стриктно по схемата изявена от Леви-Строс, остротата се тушира в нова опозиция, избягваща екстремизма и търсеща решение в двойката възгледи за континуума - като предхождащ точките или пък някакси съставен от тях. Аристотел изтъква, че в континуума само се набелязват потенциално съществуващите точки, докато при Евклид две точки задават линия.
В действителност Вюймен достига до своята ситематика анализирайки първоначално в една обемиста монография "главния аргумент" на Диодор Хронос[4]. В по-късната работа от този (доста) монументален труд остава едно бегло упоменаване, но затова пък е разгледана именно апорията на Зенон за движението, а цялото е предшествано от анализа на предицирането. Онова, което Вюимен обсъжда като именно начало, е познато по-скоро от аналитичната традиция като трихотомия (или дори квадротомия) на Фреге - дискутирането на множеството значения на копулата 'е' [5]. Ако "Сократ е човек", дали е някакси е съпричастен на една 'човещина' или тя е негово качество или пък той просто попада в множеството от хора? - архаични метафизически въпроси-и-отговори, които собствено пораждат вековечна досада. Но ако в крайна сметка алтернативите се вписват в набор от 4 типа, независимо дали човек приема или оспорва това, всичко се прояснява - поне малко. "Онтология" в последна сметка е онова, което предрешава предицирането, а формалният анализ спира с това, че то е вярно или невярно без да е дадено трето. В езика този диалетизъм се контекстуализира: за вярно или невярно се говори когато предикатът се счита за "приложим"[6]. Икономиката на ежедневието криe този подразбиращ се термин и борави сякаш само с три елемента: вярно, невярно, неприложимо (или безсмислено). Онтология или семантика за Вюймен са по-скоро митология и аксиоматика, т.е. два подхода при създаването на системи: митът (или дори онтотеологията) предполага обект, чиито проявления се разясняват, докато, обратно, аксиоматиката разяснява проявления, зад които се очертава "нещото" - евентуално съществуващо. Говоренето за онтология обаче предполага и решение на проблема за граничните преходи: дали и кога онова, което е вярно до някаква граница, е вярно и на самата нея - респективно, как се третира света, наблюдаван от мнозина, един или никой. Такa Вюймен определя скептицизма и интуитивизма като субективни, докато другите 4 вида философия нарича "догматични". Изборът, рационален, е само в този два рода, а еклектичността е несъстоятелна - telle est la condition humaine.
Бележки
[1] Vuillemin J., What are Philosophical Systems?, Cambridge University Press, 1986. оригиналното издание е на английски език
[2] за кратък праволинеен прочит вж. Holmes R., Philosophy in review , Vol 8, No 5 (1988) p. 199-201 pdf
[3] в приложението на предния пост Залезът на Природата и Културата
[4] Vuillemin J., Necessite ou contingence. L'aporie de Diodore et les systemes philosophiques, Paris: Minuit, 1984; reed. 1997; Necessity or Contingency. The Master Argument, Stanford, CSLI Publications, 1996.pdf
[5] локус класикус изгежда е в Hintikka J., “Is”, semantical games, and semantical relativity, J. of Philosophical Logic, 8.1 (1979): 433-468; но темата е занимателна и може да се развива както личи от едни кратки библиографски бележки
[6] пример: "седем е просто число" е вярно; обаче, ако се твърди, че "Сократ е просто число", това е невярно и след като друго няма, то би следвала вярност на "Сократ е съставно число".

[+/-] Show Full Post...