четвъртък, 22 октомври 2015 г.

Заниманията с Аристотел

Занимания с Аристотел - ето нещо, което днес разумният човек би следвало да избягва. Дори повърхностно разлистване на текстовете бързо се натъква на неясноти, и по-нататък - на несъответствия и видими противоречия. Лесният отговор е, че са на лице твърде много лакуни, размествания и дописвания, и въобще не е ясно какво реално представлява запазеното. А когато обсъжданото е предварително осъдено - какъвто е случаят с аристотеловата физика - цялото начинание губи всякаква собствена перспектива, отвъд историческата си куриозност. При подобна нагласа обаче може да се обсъжда, защо след като от Емпедокъл и древността е известна стройната мито-логическата система на четирите елемента или стихии, обясняващи света, Платон предлага пет правилни многостена, а Аристотел изхожда от три прости движения.

Falcon A., 2005 Aristotle and the Science of Nature, Cambridge UP.
Falcon А., 2012 Aristotelianism in the First Century bce: Xenarchus of Seleucia Cambridge UP.
Rovelli С., 2014 Aristotle’s Physics: a Physicist’s Look ArXiv
Claghorn G., 1954 Aristotle’s criticism of Plato’s ‘Timaeus’, Martinus Nijhof (1954; 2nd ed. Springer Science & Business Media, 2012)

Според една проницателна бележка на Койре Новото време е победата на Платон над Аристотел [1], такава е просвещенческата перспектива, в която Декарт и Нютон надмогнали заблудите на схоластическото многознайство, опиращо се изцяло на Аристотел. Но няма как да се подмине факта, че именно четене и коментиране на Аристотел - самата схоластика - разсейва дълбокото до мистика невежество, което е останало след неоплатонистките бръщолевения («Християнството е Платонизъм за масите» не по-малко проницателно е писал Ницше [2].) Връшайки се към късната античност, било е достатъчно ясно, че платонизмът клони към митология, а атомизмът е някакъв екстеремизъм, та за разумните и образовани люде реално е оставало ситуиране спрямо перипатетизма и/или стоицизма (който е, разбира се, безспорно общофилософска алтернативна система, и съвсем не е карикатурата наследена от оглупяващите римляни).
Книгата на Андреа Фалкон е добросъвестно изследване на принципите в аристотеловото природознание, съвсем пешеходно и без бляскави идеи. Но покрай цялата тривиалност в нея случайно се открива едно чудесно обяснение, как въобще идеята на Платон за стихиите като многостени е могла да бъде разумно приемана. Очевидната й неправдоподобност се изличава, когато се знае, че думата 'сома' е могла еднакво добре да покрива 'телесност' и 'обемност' – corpus и solidum: едва по-късното 'стереон' въвежда разликата: находката е може би равностойна на 'фармакон', думата, с която Дерида демонстриpа така образцово що е то ‘деконструкция’ [3].
Фалкон по-нататък е и автор на книга за Ксенарх, късен и сравнително малко познат коментатор и опонент на Аристотел [4]. Неговата книга Cрещу Петия Елемент обаче се цитира и обсъжда наравно с трактата За Небето чак до 17в. когато Кремонини пише опровержения и Галилей го цитира.
Това отвежда и към занимателната статия на Карло Ровели, виден съвременен теоретик, който без много усилие демонстрира, че аристотеловата физика е съдържа напълно разумно представяне на света: реално познатите движения са в материална среда и те се изчерпват, а не продължават безконечно, а падането на по-тежките наистина е по-бързо. Парадоксът, който личи, е, че Аристотел, макар философ, се оказва изцяло запленен от непосредствената действителност. Физиката на Новото време изхожда от една нереалност - безкрайно хомогенно празно пространство, каквото никъде няма; инерциалното движение собствено не се наблюдава, а само се обяснява неговото отсъствие... В последна сметка спорът е дали математика с нейната логика изчерпва думата 'съществува' или само нещо извънматематическо я запълва. Мненията се сменят, но Аристотел предварително е съчинил подходяща критика към своя ментор и по-специално на баснята Тимей, - за което Клагхорн е компилирал още през 50те години отделна монография, неотдавна преиздадена. И това може би напомня, че натрупаните за повече от 2000г коментари към Аристотел реалистично представят Вавилонската Библиотека на Борхес[5]: ако някои от тях бъдат унищожени, това няма никакво значение, тъй като има достатъчно много други, които се различават само в някоя запетайка... още (За “Тимей” и “За Небето”)

Бележки
[1] Koyre A., Galileo and the Scientific Revolution of the Seventeenth Century, The Philosophical Review, vol. 52, No. 4 (Jul., 1943), p. 333-48 <а href="http://www.jstor.org/stable/2180668">Jstor .
[2] Ницше Ф.,Отвъд доброто и злото (предговор). Съчинения т.3, София: З.Cтоянов 2004
[3] Derrida J. La pharmacie de Platon. Paris: Seuil, 1968. (in La dissémination 1972; Аптеката на Платон, Език и Л-ра 5-6 1996 с 60)
[4] Falcon A., The Pre-History of the Commentary Tradition : Aristotelianism in the First Century BCE: (Prolegomena to a Study of Xenarchus of Seleucia) / Laval théologique et philosophique, vol. 64, n° 1, 2008, p. 7-18. URI: http://id.erudit.org/iderudit/018532ar; Месяц С. Дискуссии об эфире в античности. Космос и душа. Учения о Вселенной и человеке в Античности и в Средние века. М., 2005.
[5] Борхес X., Вавилонскaта Библиотека, София: Народна култура 1986

[+/-] Show Full Post...

вторник, 5 май 2015 г.

В полетата на Историята

В своето ежедневие гърците били обособили род дейности, които наричали мусически умения / μουσική τέχνη, да не кажем директно - 'развлечения' или направо ентертейнмънтс. Във всяка добра компания е имало някой, който нощем умее да очертае известно съзвездие, чието име да назове и да разкаже съответното повествование - това била астрономията, а Урания била негова покровителстваща муза (по-късно това се превръща в науката астрология и за което вече е ставало дума тук). При други обстоятелсвта пък се предлагали разказвали за славни деяния - това била историята, покровителствана от Клио, за която иде реч сега.


Armitage D. and Guldi J., The History Manifesto (2014), Cambridge UP
Waugh A., The House of Wittgenstein: A Family at War (Doubleday, 2009)
Morris I., Why the West Rules—For Now: The Patterns of History, and What They Reveal About the Future, Farrar, Straus and Giroux, 2010;

При своите занимания академичните историци очертават като долна граница биографиите и като горна - универсалната (днес: глобална) история. В тези паранаучни области, но също и в метанаучните рефлексивни висини, несъмнено се намират някои от най занимателните уж-исторически книги . Така една книга за рода Витгенщайн попада някъде долу, едно клиометричното сравнение на Изтока и Запада - горе, а един манифест - незнайно къде в страни.
С Манифеста двама историци, британец и американка, агресивно се обръщат към Уол Стрийт и Силикън Вали настоявайки, че те, единствени, могат предоставят на десижън-мейкърите своята професионална способност да мислят дългосрочно. Според тях, политици, икономисти и прочие кариеристи са се поддали на изкушение и са изпаднали в неспособност мислят мащабно във времето/2/, нещо което само осъзнати историци умеят. Очевидните предпоставки, че повече е винаги по-добре и че от всяко нещо следва да се изтисква полезност тук не подлежат на коментар; замислената провокация видимо се реализира - отчасти, и може би не точно в очакваната форма, но пък шоуто се играе пред очите на публиката: всичко е онлайн ( книгата, поправките й, критиките[2], блогове и пр.)

Ян Морис като че ли предварително е реализирал пропагандираното от Манифеста: неговата работа несъмнено е дългосрочна пък и е бил поканен от Службите във Вашингтон да разясни заключението предадено от заглавието "защо.. за сега"[3]. Съвсем наскоро излезе поредната му книга, в която той търси и намира начин да се откаже от категоричното прогнозиране/пророкуване на бъдещето, но междувременно е публикувал и други работиш[4]. Морис несъмнено e бил порядъчен академичен историк, ала въпросът е ..."до кога?"
B книгата на Уо, предполагаемо за рода Витгенщайн, едва ли следва да се привиждат някакви академични претенции. Доколкото тя демонстративно е не-фокусирана върху най-известния от него, начинанието несъмнено е любопитно. Лудвиг е имал четрима братя и четри сестри, но от тях трима се самоубиват, една от сестрите умира невръстна, друга безпроблемно се задомява, а трета цял живот се грижи за майка им: така че за сюжет остават двама, Пол и Гретел. Интересите на Уо са в музикалната област, и, предсказуемо , Пол, едноръкият пианист, е водещ предмет на реконструкцията. Но образът, който остава от него, е за човек несимпатичен, ексцентричен и скаран с Лудвиг.
Портретът от Климт, чрез който сестрата Гретел сама е известна, несъмнено подсказва определянето й като по-колоритната фигура, обаче тя предварително е дисквалифицирана във вниманието на автора. Дори фамозната къща, която брат й Лудвиг проектира за нея, бива упомената тврде бегло. Едва скрито звучи презрението към нейния съпруг, Стоунбъроу "самоубил се един следобед по прични, от които никой не се интересува". Разбира се, че вратата в палата Витгенщайн често се отваряла и мажордомът обявявал: Вашата приятелка Софи фон Хохенлохен- Валденбург- Шилингсфюрст. А двете си говорели за това как онези смахнати британци вземали Луки на серизоно и той си въобразявал, че е философ...

[0]'сериозни' занимания като скулптура или живопис не са попадали в този род дейности и за тях музи нямало.
[1]"Дребнотемие" е употребимата у нас дума, докато "краткосрочизъм" би бил преводът за презрителния термин /short termism/, под който попадат атакуваните от Манифеста нагласи; навярно за авторското поведение пред критиката някой ще приложи, обратно, превод на местната ни идиоматична схема "ти го плюеш то вика - роса ме къпе".
[2] критиката, в зрелищен вид, идва от Окфорд, който публикува American Historical Review и тaм, в търсене на внимание, оставят материал на свободен достъп The History Manifesto: A Critique
[3] Морис е решил да нарече "социална развитост" някакво число, което е оценявал за различни времена и места (на "запад" и на "изток") през последите 15000 години; съдържанието на книгата му се представява графично от две линии с близък ход:
Тъй като текстът се състои от обяснителни исторически паралели, данните са били публикувани допълнително като The Measure of Civilisation: How Social Development Decides the Fate of Nations, Princeton UP, 2013още
[4]Morris I., War! What is it Good For? Conflict and the Progress of Civilization from Primates to Robots, Farrar, Straus and Giroux, 2014; Foragers, Farmers, and Fossil Fuels: How Human Values Evolve (The Tanner Lectures, edited and with an introduction and commentaries by Richard Seaford, Jonathan D. Spence, Christine M. Korsgaard, and Margaret Atwood), Princeton UP, 2015
[X]Една скоба за Американската Дългосрочна История и нейният ефект: Карол Куигли е публикувал в 1961 своя труд за "еволюцията на цивилизациите" и в същото време е работел и върху конспиративни обяснения на съвременността (всичко е онлайн & свободно); негов студент бил Бил Клинтон. [5] За Лудвиг, подобно на Рамо, може да се посочи племеник, само че (не един и) онзи, който Томас Бернхард описва, е друг Бернхард Т., Племеникът на Витгенщайн, София: Атлантис 2002

[+/-] Show Full Post...

четвъртък, 5 февруари 2015 г.

Success stories Ltd.

...there’s no success like failure аnd
that failure’s no success at all...

Lars Iyer, Wittgenstein Jr. (2014) Melville House
Joseph A. Tainter, The Collapse of Complex Societies (1988) Cambridge UP

Както в предходния пост, отново някаква нелепа общност - между една модернистичната новела кръстена на Витгенщайн, и полуакадемична книга, занимаваща се с краха на обществата. Шпенглер, разбира се: нявното му - но вече коментирано (тук и там) - влияние върху философстването на Витгенщайн и неизбежното му присъствие в текст, който го обвинява в 'мистика', докато се опитва да формулира рационално обяснение за неибежното стареене на цивилизцията. Ларс Айер е философ, препатил от нескопосаните Витгенщайнови опити и обърнал се към литературата. Джоузеф Тейнтър е историк препатил от историцистки обяснения и обърнал се към икономическите начала.още
Деконструирането беше съществена част от интелектуалните занимания преди 10-15г., когато някакви кули се оказаха - поне в разбирането на Бодрияр - деконстуирани; после Французите отказаха да се включат в една коалиция с желания, и, в един акт, американските патриотите приключиха с цялата френч теори. Ларс Айер (р.1970) е философ, започнал кариерата си с изследвания на Бланшо и продължаващ заниманията си с континентална философия, нещо което изглежда е все още възможно извън английските бастиони на аналитичната философия. Несъмнено той е добре запознат не само с идеите на Витгенщайн, но и с цялата митология около него: Wittgenstein Jr. може да се види като резултат на всичко това - не деконструкция, а направо demolition job. Шоуто, което съвременното литературно превъплъщение на Втг представя, се осова на отделни налудничеви бележки и анекдоти останали от историческия оригинал (от реалните лекции са запазени записки, издадени в десетина книги, с неговото име). Интригата е пошловата - Втг прелъстява един студент, но декорът е напълно реалистичен - студентска аудитория, привлечена от продукта "университетско образование в Кеймбридж".Преподаването на Втг се свежда до повтаряне на гномически фрази, което, предадено в анафорично- заклинателен стил, има несъмнен ефект. Фоново, студентите недоумяват, но пък си 'живеят живота', точно онзи който са избрали с идването в Кеймбридж. В композицията на текста няма друго, освен алтернирането между забавния фон и нелепо параноично героичната фигура, кипреща се на преден план. Сатирата в този свой модернистичен вариант успява да артикулира едно отношение към 'Витгенщайнизма', което критически дискурс едва ли би постигнал толкова добре.(Впрочем трите по-ранни и по-кратки книжки на Ларс Айер (сайт) са и по-добри, но за тях - друг път...)


За филолозите от края на 19в. "веселата наука" е клише и по-нататък антифраза за "мрачната наука", но с това, днешната уикипедия ни осведомява, не било визирано пряко малтусианството, а икономическата наука изобщо. Така или иначе просвещенческият оптимизъм е още достатъчно витален когато Малтус формулира своята нерадостна теория и в течение на поне век и половина на нея се гледа като на идеологически конструкт. В началото на 70 идва краят на Les Trente Glorieuses и на безусловната увереност в прогреса, като в 1972 г. Римският клуб публикува доклад за Границите на растежа [1]математически модел потвърждава тезите на Малтус. Петдесетина години по-рано Шпенглер е публикувал - с огромен успех - Залезът на запада, великолепна реторическа конструкция около аналогията (катахреза или метафора) "цивилизациите са организми", сиреч смъртни. В 1988 . Тейнтър публикува своята книга за колапса на сложните общества, и като академичен американец претендира за повче състоятелност, о(т)писвайки пренебрежително Шпенглер и Тойнби като 'мистици'. В действителност обаче и той (зло)употребява с една аналогия, макар и по- наукообразна: идеята за намаляваща възвръщаемост; взета от икономиката и описваща ситуации с огранчен материален ресурс, в книгата му тя се превръща в абстрактен обясняващ принцип. Ако обществата решават проблемите си усложнявайки се, то интуитивно приемливо е, че ефективността на този похват намалява, а от един момент нататък смият той се превръща в проблем - и тогава колапсът става реална перспектива. Само при добро желание подходът на Тейнтър би могъл да се представи като полу-количествен, и най-вече като нещо по-смислено от нашумялата в последствие книга на Даймънд[2]. Тези повествования разбира се имат своя убедителност, но все повече им се налага да се съизмерват с модата на числените модели[3] - едно от постиженията им е описание на историята протекла на Великденските острови, добро отвърждени и за онова, което Малтус е писал от перспективата на своя, по-голям, Великобритански остров... Впрочем напоследък осведомени 'личности'[5] бият тревога, че развитието на Изкуствен Интелект, заплашващ да излезе извън човешки контрол е вече най-сериозната заплаха за цивилизацията, а с това един ключов аргумент срещу Малтусианците - човешката изобретателност - се оказва друг аргумент в катастрофическата перспективата: не само крах надолу, но и крах отгоре...

Бележки
[1]Meadows D. L., et al., 1972, The Limits to Growth
[2]Diamond J., 2005: Collapse: How Societies Choose to Fail or Succeed. New York: Penguin Books;
Various, Perspectives on Diamond’s Collapse: How Societies Choose to Fail or Succeed Current Anthropology, Vol. 46, No. S5 (December 2005), pp. S91-S99 Jstor . включва и няколко страници от Tейнтър, заключаващ "Intellectually, Collapse is neithernovel nor profound".
[3] Diamond J., and Robinson J. A. eds (2011) Natural Experiments of History, Belknap Press
[4] Good D., and Reuveny R., On the Collapse of Historical Civilizations, Am. J. of Agricultural Economics, Vol. 91, No. 4 (Nov., 2009), pp. 863-879 Jstor " We find that, even if our civilizations had the institutions, understanding, information records, foresight, and social wellfare functions commonly used today, they would still have collapsed. It seems reasonable to assert that these collapses were socially optimal".
Reuveny R, Taking Stock of Malthus: Modeling the Collapse of Historical CivilizationsAnnu. Rev. Resour. Econ. 2012. 4:303–264; "On the eve of their decline, all these societies were at their prime, full of creative energy and new ideas, just like us".
Motesharrei S. et al, Human and nature dynamics (HANDY): modeling inequality and use of resources in the collapse or sustainability of societies," Ecological Economics 101 (2014): 90-102. Sci.Direct; " the two features that seem to appear across societies that have collapsed: the stretching of resources due to the strain placed on the ecological carrying capacity,and the division of society into Elites/rich and Commoners/poor".
[5] S. Hawking, E. Musk, B. Gates...

[+/-] Show Full Post...

петък, 2 януари 2015 г.

Barbours | Приказки за Края

Темата за приликите и разликите е ключова за структурализма и оттам, по подразбиране (нали), за всяко мислене. Школският възглед е, че съвпадение и несъвпадение са логическа двойка, която задава мястото на континуума от разлики - идентичността е само нулевото различие, така както покоят е скорост нула. Тези тривиалности идват като предварително оправдание за сместването тук на две книги:


Julian Barbour The End of Time: The Next Revolution in Our Understanding of the Universe Oxford University Press, 1999 Willl Self Walking to Hollywood: Tales of before the fallBloomsbury Publishing PLC 2010

Нищо общо между двете: едната е стилна словесна преработка на тривиалното, била това гонзо-документалната проза на писателя, който пътува да представя книгите си или бекетианско скиталчество по някакви потъващи английски брегове. Другата е за концептуална физика, на популярно ниво, достъпно само за некомпетенти професионалисти и третираща нереалността на времето като елемент от света - именно това е неговият 'край'. Че авторите на двете са англичани несъмнено е слаба разлика, а това, че едната е написана от накой си Barbour, докато в другата натрапчиво се говoри за някакъв си barbour, то е чиста случайност - каквато е и всяка британска ексцентричност.
<още> В края на 2014 Барбур публикува работа за един прост модел, задаващ, както е заглавието й, "гравитационна стрела на времето". В 2009 беше написъл есе за Естеството на времето, и на което FQXi присъди награда - два повода за връщане към неговата книга от 1999. Доколкото той работи извън академичната индустрия книгата му, обобщение на от 30годишни търсения се появява в неособено подходящ момент, когато рекламната кампания за струнните теории се доближава до своя истеричен максимум, така че остава практически незабелязана.
Нейната теза, че "времето е илюзия" е общо място на достатъчно много разглеждания и съживяването на интерес към него е нетривиално, а именно това успява Барбур. За начало времето е елиминирано чисто номиналистки: има множество съотносими процеси, но няма нужда от абстракцията "време" - това е и класическата постановка на Мах. Така времето било генерирано от нестационарни хамилтониани, но пренаписването на уравнението от ОТО като уравнение на Шрьодингер, както Уилър и ДеВит предлагат,позволява да се приеме, че вълновата функция на вселената е именно стационарна. Разочароващо обаче, конфликтът между множествеността на бъдещето и уникалността на миналото бива скрит с интерпретацията many worlds на Еверет. Тези няколко идеи са изложени многословна и свръхпопулярно, дотам че на мoменти четенето е досадно. "Да продължавам по-нататък би било озадачващо за лаика и скандализращо за експерта" - така някъде към края на книгата си Барбур прекратява дискутирането на един пункт, а и дава едно добро нейно цялостно представяне - чудесна книга, която несъмнено озадачва, и вярвяме му, скандализира опонентите.


Доколко може да се съди за книга по корицата й - въпросът е спорен: (контра)културата и (анти)естаблишмънта са в мъртвата хватка на някаква реконтрапсихология. Корица от Ралф Стедман обаче е преднамерено послание, също каквото е заглавието Undivided Self или Psychogeography. А Уил Селф е писател поради интерес в езика, при това нетривиален.
The Consequences of Jumping from that Bridge are Fatal and Tragic.
Прочетеното звучи като пример от учебника по реторика за юристи; нещата са казани сякаш кратко и ясно, или поне - категорично, директно и изчерпателно, от абстрактното, през конкретното и към оценъчното. Уил Селф прескача анализа, който замества с една дума, нецензурна, отнасена към финалното определение. Читателят, несъмнено благодарен за повода, е оставен сам да възстановява липсващото - онова неназовано, което витае из фразата. Реторическият ефект несъмнено идва от двойката прилагателни: обективно и субективно, те изчерпват света, а в тях отекват също латинският фатум и гръцката трагедия. Предварително, множественото число ни е подговило за очаквания, но те рязко са сведени до две. Всико е премерено, точно и в крайна сметка - невярно, като адвокатски трик: скачането само по себе си е без значение, важни са неговите последици - трагични? Откъде тази увереност, освен от някаква социална политическа коректност. Аномията, казано дюркемовски, е това: разбирането, че няма нищо трагично. Отвъд една простата тавтология дискурсът успява да загатне само нейния нескопосано половинчат превод : смъртта е фатална, несъмнено, но реторическото занимание е именно това - да се внуши друго, да не се назовава пряко а метонимично. Между скачането и фаталността са измислени "последици". "Скачането от тук е смъртоносно" сигурно би звучало като предизвикателство...
Уил Селф разбира се нито пише така, нито пък обяснява така педантично. Но накрая на книгата му, която е сръчно сглобен триптих, се е почуствал сякаш задължен да поясни, че нещата последователно са били виждани през три психиатрични диагнози (натрапчивост, параноя, прогресираща амнезия). Though this be madness, yet there is method in 't.

[+/-] Show Full Post...