петък, 2 януари 2015 г.

Barbours | Приказки за Края

Темата за приликите и разликите е ключова за структурализма и оттам, по подразбиране (нали), за всяко мислене. Школският възглед е, че съвпадение и несъвпадение са логическа двойка, която задава мястото на континуума от разлики - идентичността е само нулевото различие, така както покоят е скорост нула. Тези тривиалности идват като предварително оправдание за сместването тук на две книги:


Julian Barbour The End of Time: The Next Revolution in Our Understanding of the Universe Oxford University Press, 1999 Willl Self Walking to Hollywood: Tales of before the fallBloomsbury Publishing PLC 2010

Нищо общо между двете: едната е стилна словесна преработка на тривиалното, била това гонзо-документалната проза на писателя, който пътува да представя книгите си или бекетианско скиталчество по някакви потъващи английски брегове. Другата е за концептуална физика, на популярно ниво, достъпно само за некомпетенти професионалисти и третираща нереалността на времето като елемент от света - именно това е неговият 'край'. Че авторите на двете са англичани несъмнено е слаба разлика, а това, че едната е написана от накой си Barbour, докато в другата натрапчиво се говoри за някакъв си barbour, то е чиста случайност - каквато е и всяка британска ексцентричност.
<още> В края на 2014 Барбур публикува работа за един прост модел, задаващ, както е заглавието й, "гравитационна стрела на времето". В 2009 беше написъл есе за Естеството на времето, и на което FQXi присъди награда - два повода за връщане към неговата книга от 1999. Доколкото той работи извън академичната индустрия книгата му, обобщение на от 30годишни търсения се появява в неособено подходящ момент, когато рекламната кампания за струнните теории се доближава до своя истеричен максимум, така че остава практически незабелязана.
Нейната теза, че "времето е илюзия" е общо място на достатъчно много разглеждания и съживяването на интерес към него е нетривиално, а именно това успява Барбур. За начало времето е елиминирано чисто номиналистки: има множество съотносими процеси, но няма нужда от абстракцията "време" - това е и класическата постановка на Мах. Така времето било генерирано от нестационарни хамилтониани, но пренаписването на уравнението от ОТО като уравнение на Шрьодингер, както Уилър и ДеВит предлагат,позволява да се приеме, че вълновата функция на вселената е именно стационарна. Разочароващо обаче, конфликтът между множествеността на бъдещето и уникалността на миналото бива скрит с интерпретацията many worlds на Еверет. Тези няколко идеи са изложени многословна и свръхпопулярно, дотам че на мoменти четенето е досадно. "Да продължавам по-нататък би било озадачващо за лаика и скандализращо за експерта" - така някъде към края на книгата си Барбур прекратява дискутирането на един пункт, а и дава едно добро нейно цялостно представяне - чудесна книга, която несъмнено озадачва, и вярвяме му, скандализира опонентите.


Доколко може да се съди за книга по корицата й - въпросът е спорен: (контра)културата и (анти)естаблишмънта са в мъртвата хватка на някаква реконтрапсихология. Корица от Ралф Стедман обаче е преднамерено послание, също каквото е заглавието Undivided Self или Psychogeography. А Уил Селф е писател поради интерес в езика, при това нетривиален.
The Consequences of Jumping from that Bridge are Fatal and Tragic.
Прочетеното звучи като пример от учебника по реторика за юристи; нещата са казани сякаш кратко и ясно, или поне - категорично, директно и изчерпателно, от абстрактното, през конкретното и към оценъчното. Уил Селф прескача анализа, който замества с една дума, нецензурна, отнасена към финалното определение. Читателят, несъмнено благодарен за повода, е оставен сам да възстановява липсващото - онова неназовано, което витае из фразата. Реторическият ефект несъмнено идва от двойката прилагателни: обективно и субективно, те изчерпват света, а в тях отекват също латинският фатум и гръцката трагедия. Предварително, множественото число ни е подговило за очаквания, но те рязко са сведени до две. Всико е премерено, точно и в крайна сметка - невярно, като адвокатски трик: скачането само по себе си е без значение, важни са неговите последици - трагични? Откъде тази увереност, освен от някаква социална политическа коректност. Аномията, казано дюркемовски, е това: разбирането, че няма нищо трагично. Отвъд една простата тавтология дискурсът успява да загатне само нейния нескопосано половинчат превод : смъртта е фатална, несъмнено, но реторическото занимание е именно това - да се внуши друго, да не се назовава пряко а метонимично. Между скачането и фаталността са измислени "последици". "Скачането от тук е смъртоносно" сигурно би звучало като предизвикателство...
Уил Селф разбира се нито пише така, нито пък обяснява така педантично. Но накрая на книгата му, която е сръчно сглобен триптих, се е почуствал сякаш задължен да поясни, че нещата последователно са били виждани през три психиатрични диагнози (натрапчивост, параноя, прогресираща амнезия). Though this be madness, yet there is method in 't.

[+/-] Show Full Post...