четвъртък, 22 октомври 2015 г.

Заниманията с Аристотел

Занимания с Аристотел - ето нещо, което днес разумният човек би следвало да избягва. Дори повърхностно разлистване на текстовете бързо се натъква на неясноти, и по-нататък - на несъответствия и видими противоречия. Лесният отговор е, че са на лице твърде много лакуни, размествания и дописвания, и въобще не е ясно какво реално представлява запазеното. А когато обсъжданото е предварително осъдено - какъвто е случаят с аристотеловата физика - цялото начинание губи всякаква собствена перспектива, отвъд историческата си куриозност. При подобна нагласа обаче може да се обсъжда, защо след като от Емпедокъл и древността е известна стройната мито-логическата система на четирите елемента или стихии, обясняващи света, Платон предлага пет правилни многостена, а Аристотел изхожда от три прости движения.

Falcon A., 2005 Aristotle and the Science of Nature, Cambridge UP.
Falcon А., 2012 Aristotelianism in the First Century bce: Xenarchus of Seleucia Cambridge UP.
Rovelli С., 2014 Aristotle’s Physics: a Physicist’s Look ArXiv
Claghorn G., 1954 Aristotle’s criticism of Plato’s ‘Timaeus’, Martinus Nijhof (1954; 2nd ed. Springer Science & Business Media, 2012)

Според една проницателна бележка на Койре Новото време е победата на Платон над Аристотел [1], такава е просвещенческата перспектива, в която Декарт и Нютон надмогнали заблудите на схоластическото многознайство, опиращо се изцяло на Аристотел. Но няма как да се подмине факта, че именно четене и коментиране на Аристотел - самата схоластика - разсейва дълбокото до мистика невежество, което е останало след неоплатонистките бръщолевения («Християнството е Платонизъм за масите» не по-малко проницателно е писал Ницше [2].) Връшайки се към късната античност, било е достатъчно ясно, че платонизмът клони към митология, а атомизмът е някакъв екстеремизъм, та за разумните и образовани люде реално е оставало ситуиране спрямо перипатетизма и/или стоицизма (който е, разбира се, безспорно общофилософска алтернативна система, и съвсем не е карикатурата наследена от оглупяващите римляни).
Книгата на Андреа Фалкон е добросъвестно изследване на принципите в аристотеловото природознание, съвсем пешеходно и без бляскави идеи. Но покрай цялата тривиалност в нея случайно се открива едно чудесно обяснение, как въобще идеята на Платон за стихиите като многостени е могла да бъде разумно приемана. Очевидната й неправдоподобност се изличава, когато се знае, че думата 'сома' е могла еднакво добре да покрива 'телесност' и 'обемност' – corpus и solidum: едва по-късното 'стереон' въвежда разликата: находката е може би равностойна на 'фармакон', думата, с която Дерида демонстриpа така образцово що е то ‘деконструкция’ [3].
Фалкон по-нататък е и автор на книга за Ксенарх, късен и сравнително малко познат коментатор и опонент на Аристотел [4]. Неговата книга Cрещу Петия Елемент обаче се цитира и обсъжда наравно с трактата За Небето чак до 17в. когато Кремонини пише опровержения и Галилей го цитира.
Това отвежда и към занимателната статия на Карло Ровели, виден съвременен теоретик, който без много усилие демонстрира, че аристотеловата физика е съдържа напълно разумно представяне на света: реално познатите движения са в материална среда и те се изчерпват, а не продължават безконечно, а падането на по-тежките наистина е по-бързо. Парадоксът, който личи, е, че Аристотел, макар философ, се оказва изцяло запленен от непосредствената действителност. Физиката на Новото време изхожда от една нереалност - безкрайно хомогенно празно пространство, каквото никъде няма; инерциалното движение собствено не се наблюдава, а само се обяснява неговото отсъствие... В последна сметка спорът е дали математика с нейната логика изчерпва думата 'съществува' или само нещо извънматематическо я запълва. Мненията се сменят, но Аристотел предварително е съчинил подходяща критика към своя ментор и по-специално на баснята Тимей, - за което Клагхорн е компилирал още през 50те години отделна монография, неотдавна преиздадена. И това може би напомня, че натрупаните за повече от 2000г коментари към Аристотел реалистично представят Вавилонската Библиотека на Борхес[5]: ако някои от тях бъдат унищожени, това няма никакво значение, тъй като има достатъчно много други, които се различават само в някоя запетайка... още (За “Тимей” и “За Небето”)

Бележки
[1] Koyre A., Galileo and the Scientific Revolution of the Seventeenth Century, The Philosophical Review, vol. 52, No. 4 (Jul., 1943), p. 333-48 <а href="http://www.jstor.org/stable/2180668">Jstor .
[2] Ницше Ф.,Отвъд доброто и злото (предговор). Съчинения т.3, София: З.Cтоянов 2004
[3] Derrida J. La pharmacie de Platon. Paris: Seuil, 1968. (in La dissémination 1972; Аптеката на Платон, Език и Л-ра 5-6 1996 с 60)
[4] Falcon A., The Pre-History of the Commentary Tradition : Aristotelianism in the First Century BCE: (Prolegomena to a Study of Xenarchus of Seleucia) / Laval théologique et philosophique, vol. 64, n° 1, 2008, p. 7-18. URI: http://id.erudit.org/iderudit/018532ar; Месяц С. Дискуссии об эфире в античности. Космос и душа. Учения о Вселенной и человеке в Античности и в Средние века. М., 2005.
[5] Борхес X., Вавилонскaта Библиотека, София: Народна култура 1986

Няма коментари: